Белова - Страница 15

— Кирил. — Не си направих труда да лъжа. — Рядко срещано име имаш… земляк. — В гласа й се долови ирония.

— А ти как се казваш? — попитах с подозрение.

— Марта. Свих рамене.

— Съвсем нормално име.

— Какво, да не би в Русия да има такова име? — учуди се Марта.

— Има. Е… не е особено разпространено… Значи не си рускиня?

— Полякиня съм! — Предположението ми беше отхвърлено едва ли не с гняв. — Аха — кимнах аз. — Е, трябваше да се досетя. Освен руснаците и хохолите, само поляците са способни да налеят спирт в гърлото на жив човек.

— Не мога да кажа, че това сходство ме радва — рече кисело Марта.

— Чувстваш ли си пръстите? Пободват ли те? Размърдах пръстите на краката си, после и на ръцете. Кимнах.

— Нормално. Изглежда, ще живея. Благодаря, че ме доведе в кулата.

— Никъде не съм те довела. — Марта извади от джоба на гърдите си смачкан пакет цигари и запалка.

— Ти дойде сам. Тя запали две цигари едновременно — в този жест отново имаше нещо театрално, неестествено. Много пъти бях виждал това в старите холивудски филми, но никога на живо. Без да ме пита, пъхна едната цигара в устата ми. Аз дръпнах с наслада — за последно бях пушил чак в Харков. Тютюнът беше силен. Погледнах пакета — цигарите бяха непознати, полски, явно евтини. И в този момент проумях думите й. — Дошъл съм сам?

— Да. Започна да тропаш по вратата и аз отворих. А ти се строполи на пода. Защо, според теб как е? — Спомням си как търсех кулата ти и измръзвах — излъгах аз, без да ми мигне окото. По-точно не излъгах, а казах част от истината… — Сигурен бях, че ще измръзна до смърт.

— Не, ти дойде сам. — Марта ме погледна замислено. Явно почувства, че има нещо недоизказано… — Интересно, ние с теб на руски ли говорим, или на полски? — бързо се поинтересувах аз.

— На руски — отвърна девойката раздразнено.

— Сякаш не знаеш, че митничарите общуват с всеки на родния му език.

— Аха — кимнах. — Чете ли вестника?

— Четох го.

— Е, и какво смяташ да правиш? Марта се намръщи.

— Как беше във вашите приказки? Ще те изкъпя, ще те нахраня, а после ще те изям?

— Е, ти изобщо не приличаш на Баба Яга — уверих я.

— Отдавна ли стана митничар?

— Преди девет години. Бях съвсем млада. — Тя дръпна силно, по мъжки от цигарата, поглеждайки ме с любопитство.

— Като се окопитиш, тръгвай накъдето щеш. Няма да те задържам. Но и няма да те крия, имай го предвид! — Благодаря и за това — рекох аз.

— Накъде водят вратите ти? — Елблонг…

— Не го знам… — промърморих. — Това не е ли там, където е Кимгим? — Елблонг е полски град! — Изглежда, Марта леко се обиди. — А още и Янус. Антик. И Земя-16. — И що за свят е това? — поинтересувах се аз.

— Затопли ли се?

— Аха.

— Да вървим. Наметни нещо… — Тя кимна към висящите на закачалката халати и стана от ваната. Единият халат беше женски, розов, с щамповано изображение. Другият беше мъжки, с наситено син цвят. Потърсих с поглед чашата с четки за зъби — четките се оказаха две. Марта явно не водеше отшелнически живот. Загърнах се с чуждия халат без смущение или гнусливост и излязох подир Марта. Ваната и чаят съвсем ме бяха загрели и освестили. Раничко ми беше още да хуквам да бягам, но вече нямах нужда да се облягам на нечие рамо. Девет години са си девет години. Моята кула така и не ми беше станала истински дом, просто не беше успяла да стане, но при Марта всичко беше уютно, спретнато. Първият етаж, поначало същата просторна зала, както и при мен, беше разделен на две стаи чрез стелажи, отрупани с най-различни предмети — от саксии с красиви цветя и опаковки с разхладителни напитки и бира, до някакви уреди със съмнителен произход и смачкани дрехи. При това целият бардак по някакъв начин създаваше усещането за уют и комфорт. На стълбището, водещо до втория етаж, имаше дълга извезана пътека. Същите килимчета със селски вид лежаха и по пода. Освен това забелязах чинийка с мляко — изглежда, някъде тук живееше и котка…

— Ела тук — нареди Марта. Тръгнах след нея към вратата. Марта я отвори рязко и каза: — Елблонг. Неволно се загърнах по-силно с халата и леко отстъпих от вратата. Зад нея имаше вечерен град със старинни къщи, калдъръмена настилка, старинни фенери, седнали на масичките на кафенета хора. Вратата водеше към малък площад, изпълнен с разхождащ се народ.

— Много уютно — признах аз.

— Изход в центъра на града?

— В центъра. — Марта затвори вратата и отиде при следващата. Отвори я с думите:

— Янус.

— Ясно — казах аз, гледайки в кипящата снежна виелица. През вратата започна осезаемо да вее. Потреперих при мисълта, че сега можех да лежа някъде в този леден ад — вкочанен, гледайки в мрака с вледенените си и разкъсани очи. — Затвори! Марта за пръв път ме погледна с леко съчувствие. Затвори вратата и промърмори под нос: — Отвратителна Земя, да. През лятото също е отвратителна. Знаеш ли, че там живеят хора? Поклатих глава.

— Казаха ми, че Янус е необитаем. — Веднъж през лятото видях платно в реката. Лодка, съвсем примитивна. Не приличаше на нашите. Освен това тук има и диви… — Тя се замисли, после неуверено каза:

— Кози. Приличат най-много на кози. Прострелях една, и без това беше изостанала от стадото, спъна се и падна. Оказа се, че в задника си

— Марта се потупа отзад — козата имаше стрела. С костен връх. Нещо в гласа й ме убеди. Въпреки мнението на останалите функционали повярвах, че на Янус има разумен живот. Някакви бродещи из планетата в търсене на топлина животни и следващи ги диваци? Защо не? Вървящи на границата между убийствената зима и изтощителното лято вечни странници на пролетта… не, по-скоро — вечни странници на есента, живеещи благодарение на плодовете, които дава тази негостоприемна земя. Какви са те, нашите братя от съседния свят? Бихме ли могли да се разберем? Да се сприятелим? Бихме ли могли да им помогнем с нещо и да научим нещо от тях? Функционалите не се интересуваха от това. Сякаш чула мислите ми, Марта каза: