Белова - Страница 17

— Гледала съм руския филм за Баскервилското куче. Свих рамене.

— Извинявай, но някак не ми се вярва, че си отворила врата към преизподнята, където от небесата падат ангели, а под земята стенат грешните души. Марта помълча няколко секунди. После се усмихна, затвори вратата и каза:

— Имаш здрави нерви. Почти всички се хващат. Особено ако успея да улуча изригването на гейзера. — Какво има там всъщност? — Изпепелена пустиня. Фумароли. Гейзери. Вулкани. Много е трудно да се диша. Един… — тя се поколеба — един учен каза, че някога цялата ни Земя е била такава. Но после облаците се разпръснали, вулканите утихнали. А тук това кой знае защо не е станало. Няма никаква полза от този свят. Освен това има фон. — Какво, какво? — Фон. Радиационен. Като в Чернобил.

— Силен ли? — настръхнах аз. На Марта й беше все едно, като функционал, но на мен…

— Не е силен. Не се бой. Ако не живееш там, не спиш на земята, не дишаш дълго въздуха им, е съвсем нормален. След като не се бях поддал на мрачния антураж на Земя-16, явно бях заработил някакви червени точки пред Марта. Във всеки случай тя ме гледаше доста по-доброжелателно. И даже попита:

— Искаш ли да хапнеш?

— Разбира се.

— Добре. Сега ще ти подбера дрехи… — Тя се поколеба, но все пак продължи:

— Ако искаш, каня те на вечеря в Елблонг.

— Не съм свикнал да ме канят жени.

— И какво? — Стори ми се, че в гласа й се прокрадна разочарование.

— Ще се наложи да свикна — казах с въздишка.

5

Сходството на град Елблонг с Кимгим не се ограничаваше само до фонетиката на наименованието. Освен това градът беше застроен с къщи в стил „Централна Европа, епохата на Възраждането“. По принцип е пълно с такива градове — там, където ги е пощадила пресата на Втората световна война, където не са поработили немските пушки, руските „Катюши“ или американските „Б-17“. Но въпреки всички старания на реставраторите възрастта на сградите си личи. Свърнеш ли от туристическата пътека, се натъкваш на олющена мазилка, ронеща се зидария, прогнило дърво и нащърбен камък. Тук, както и в Кимгим, всичко беше свежо. Живо. Новичко. И уличната настилка, и фахверковите постройки* в немски стил. Точно между две такива здания беше притисната кулата, в която живееше Марта — откъм Елблонг тя изглеждаше тесничка триетажна къща с два прозореца. Както си му е редът, обикновените хора не се заглеждаха в къщата — иначе някой можеше да полюбопитства каква е ярката слънчева светлина, струяща от прозореца на третия етаж. Навярно Марта беше оставила отворен прозореца към Антик…

[* Фахверкова постройка — паянтова постройка от дървен скелет. — Бел.прев.]

Двамата с Марта седяхме в малко ресторантче, където явно добре я познаваха. С усмивка ни отведоха на втория етаж, където имаше само пет-шест масички. Настаниха ни на най-уютната — до гледащия към площада прозорец. Масата бе оградена от останалите с увита с цветя дървена решетка. Марта погледа с насмешка как изучавам менюто на полски език и сама направи поръчка за двама ни. Когато сервитьорът се отдалечи, попита:

— Неразбираемо?

— Твърде много сходни думи — промърморих аз.

— Затова е неразбираемо. Какво поръча?

— Борш. Тук има много хубав борш. Свинско с ябълки. Салата от херинга. За пиене — „Зубровка“*.

[* „Зубровка“ — вид полска водка. — Бел.прев.]

— Страхотно! Отдавна исках да пробвам истинска полска кухня — казах аз. И явно отново недооцених Марта — тя иронично присви очи. — Искаш нещо народно? Автентично? Добре. Сега ще ти поръчам за първо чернина*, за второ — фляки**.

[* Чернина — вид полска супа от гъши дреболии. — Бел.прев.]

[** Фляки — полско ястие, телешко шкембе с майорана. — Бел.прев.]

— Стоп! — вдигнах ръце аз.

— Аз съм умно момче, усещам клопката отдалеч. Боршът е нещо прекрасно! Готов съм да призная, че и него са измислили в Полша.

— В Полша — рече твърдо Марта. Сервитьорът донесе шишенце с прозрачна течност, в която плаваше тънка тревичка. — Това не е вашата… зубровка — каза Марта с презрение.

— Тази е истинска. С тревичка! Което си е вярно, вярно си е, така че не взех да споря. Още повече със спасителката си. Навярно тя се познаваше с някакви много противни руснаци, иначе откъде тази непрекъсната ирония и това противопоставяне? Зубровката наистина беше вкусна — изпихме мълчаливо по чашка. И боршът беше великолепен.

— Сутринта в Харков закусвах борш — казах аз, опитвайки се да завържа непринуден разговор. — А сега в Полша го вечерям. Днес ми е ден на борша.

— В Украйна изобщо не умеят да правят борш — изсумтя Марта.

— Възприели са го от нас, но така или иначе нашият борш е по-хубав. Въпреки че Украйна и Русия отдавна вече не бяха една и съща страна, почувствах лека обида и си покривих душата:

— Не знам, не знам. На мен украинският ми хареса повече!

— В теб се обаждат руските колониални комплекси — каза Марта уверено.

— Всички непредубедени хора знаят, че в Полша боршът е по-хубав. Ти опитай сельодката! Вкусна ли е?

— Вкусна е — казах, дъвчейки познатата от детството ми сельодка.

— Тук ги ловят. — Марта махна с ръка към тъмнината, сякаш покрай прозореца плуваше риболовен кораб.

— Елблонг на морето ли е?

— На Балтийско море. Ти не знаеше ли?

— А ти знаеш ли къде е Урюпинск? — отговорих аз.

— Знам. Град във Волгоградска област… — А без способностите на функционал? Най-накрая у Марта се свърши запасът национална гордост и се пробуди любопитството. — Ти всичко ли забрави? Изгуби всичките си способности? Кимнах.