Белова - Страница 42

Общо взето, сънят наистина е голямо удоволствие. Да можеше и човек да се запасява със сън! Да спи в скучните вечери, в празните дни, в дългите зимни нощи и да харчи натрупаното в годините на безгрижната младост или за важна и спешна работа, или за интересни разговори… Протегнах се към кафеника и излях в чашата си остатъка от вече изстиналото кафе с утайка. Марко ме погледна със съчувствие.

— Може би вече трябва да си легнете, Кириле?

— Ей сега. Само още веднъж да повторим датите. У вас е две хиляди и девета година… е, това можем да го отдадем на погрешните изчисления… Кога е бил основан Рим?

— Осми век преди раждането на Христа.

— Аха, вярно.

— Не помнех толкова много дати от историята, те благополучно се бяха изтривали от паметта ми веднага след училищните изпити. Но все пак нещичко ми беше останало в главата.

— А… Юлий Цезар?

— Да? — откликна с готовност Марко.

— Какво за Цезар?

— Петнайсет години преди нашата… преди раждането на Христос ли е убит от Брут? Марко поклати глава.

— Ако не ми изневерява паметта, Юлий Цезар е умрял от сърдечен пристъп по време на любовна среща… в двайсет и четвърта година преди рождението на Христа.

— Тогава точно това е точката, в която историите на нашите два свята са се разминали! — изрекох аз тържествено.

— Типична грешка на човек, опитващ се да вникне в различията между световете от Веригата — усмихна се Марко.

— Нещо по-близо до наши дни?

— Почакай, ти си прав…

— Погледнах томчето на Монтен.

— Вашата библиотека… ако има такива отдавнашни различия между световете… нямаше да има никакъв Монтен, Сервантес, Юго, Достоевски…

— Кой е този Сервантес?

— Дон Кихот — не го ли знаеш? Санчо Панса?

— Испанци? — уточни Марко.

— Всичките ли са известни във вашия свят писатели?

— Какво безумие! — не издържах аз.

— Ако светът е започнал да се променя, той трябва да се промени радикално! Измененията се натрупват и натрупват, вече не би трябвало да има нищо общо! Какви страни имате? Ние в Италия ли сме?

— Във Ватикана сме — усмихна се Марко.

— А Ватикана е в Италия, да. Той разделя Италия на Северна и Южна.

— Става все по-зле… САЩ? — Северните американски щати?

— Съединените американски щати. — Ами… има ги.

— Развита страна ли са? — Доста. Една от най-развитите. Канада, разбира се, е по-развита… — Лудост! — казах аз изразително.

— Русия? — Коя от всичките? Североизточна Русия, Южно-Украинска и Сибиро-Далекоизточна? Това е конфедерация. Не издържах и посегнах към бутилката с коняк. Хубав местен коняк, произведен във френската провинция Коняк. Конякът не се беше променил.

— Лутер?

— Виден деятел на Църквата.

— Ленин? Хитлер? Сталин? Чърчил?

— Чърчил — зарадва се Марко. — Прочут английски писател и философ. Твърде отегчителен за моя вкус, но…

— Защо така, Марко? Някои са изчезнали изобщо, други са написали различни книги, трети са се заели с други дела. Да допуснем, че това е работа на функционалите. Да допуснем, че те се намесват не от стотици, а от хиляди години. Но такива изменения би трябвало да променят света напълно, а той е променен избирателно! — Точно така. А Вероз, в който няма нефт? Там промените трябва да са се случили още в предисторически времена. Глобални, геологически. Но дори във Вероз ще намериш познати времена и хора, които се занимават със същото, с което в Демос или у нас. Марко си наля коняк и ме погледна със съчувствие.

— Опитваш за няколко часа да намериш отговора на въпроси, над които нашият свят си бие главите вече столетие. Зарежи, Кириле.

— Трябва да има отговор — казах аз упорито.

— Може би той е на повърхността, но на вас ви се е размътил погледът.

— Размътил? Обясних му какво означава това.

— Може би — лесно се съгласи Марко.

— Ние сме различни от вас. Вие сте техници, ние — биолози.

— У нас биха казали „генетици“… Не знам само как ви се удава да се занимавате с генно инженерство без електронни микроскопи и останалите джунджурии…

— С Божията помощ — усмихна се Марко.

— Аха. И навярно с помощта на някоя медуза… „архангелски очи“… Марко, кардиналът каза, че няма да ни помогнат. Че вашите войници няма да защитават нашия свят.

— Всеки е достоен само за този свят, който може сам да защити — рече твърдо Марко.

— Ако дойдем при вас, дори и с безкористно желание да помогнем, как ще приключи това? Вашите обичаи биха ни ужасили, а нашите — вас. При вас има огромно количество атеисти, те ще се съгласят ли да приемат помощ? А мюсюлманите? Още повече, че това е помощ в борбата срещу неизвестен враг, който не ви безпокои особено много. — А ако е тайно?

— Тайно няма да се получи. Това няма да са рицарски двубои на уединени площадки. Това ще е война из улиците на вашите градове и села. Ще горят здания, ще умират жени и деца… готови ли сте да платите такава цена? Ние я заплатихме, но сами взехме такова решение. — Знаете ли, Марко, започнах да ви уважавам — казах аз честно.

— Вероз ми хареса… бил съм само в два града, но те са хубави. И вашият свят… макар и да не го познавам изцяло, ми е симпатичен. Прави сте, не ви трябва да се намесвате. Марко разпери ръце.

— Само че какво да направим ние… — промърморих аз. — Между другото, за мен просто са тръгнали на лов!

— Ако искате, останете при нас — предложи спокойно Марко.

— Разбира се, че ще ви дадем убежище. Ако искате, и на вашето семейство, и на приятелите ви. При нас вече отминаха времената, когато даже отреклите се функционали бяха изпращани в изолирани селища. Живейте и се радвайте. Предполагам, че човек с вашия характер — имам предвид техническата нагласа, присъщата ви енергия и смелост… не, не се усмихвайте, у вас всичко това го има! Та човек като вас ще намери себе си в нашия свят.