Белова - Страница 44

— Вярвам ви. А кученцето ще вземете ли със себе си?

— Разбира се. — Тя потупа мъничкия си спътник.

— Те не се привързват към друг стопанин. Така че Фунтчо ще бъде с мен до края на живота ми. Поклатих глава с възхищение. Що за чуден пасторален свят! Нашата Земя може би е най-неуредена и немарлива от всички обитаеми светове!

— Предлагат ми да остана при вас — казах аз.

— Може би, ако остана, след три години ще ви поканя в хубав ресторант.

— Обичам хубавите ресторанти — усмихна се Елиса.

— Поканете ме. А заплашва ли ви опасност?

— Ами… нещо такова — кимнах аз.

— Скарах се с функционалите.

— Те са отвратителни — рече твърдо девойката.

— Останете при нас, ще ви защитим. Помислих си с тъга, че ако Елиса научи, че самият аз съм бивш функционал, шансовете ми рязко ще намалеят. Впрочем да не би в Италия да нямаше други Елиси?

— Разбира се, жалко е, че при вас изобщо няма техника — казах аз.

— По-удобно е да се пътешества със самолет, пък и телефонът е удобно нещо… — Не знам какво е това самолет, макар че се досещам по смисъла.

— Тя кимна дълбокомислено.

— Но нали и вие все още не познавате нашия свят. Току-виж се намери нещо, което ви хареса.

— Вече се намери — направих й аз комплимент. Бях в настроение.

— След като обядвате, ви очаква малкият Конклав.

— Елиса този път остави думите ми без внимание.

— Ще дойде група, която да ви съпровожда, но аз също ще остана с вас. Марко каза, че ви е необходим някой познат, за да не се притеснявате толкова много, а на него му се наложи да отпътува.

— Ясно… Дори не успях да се разстроя, че цялата й общителност се дължи само на получените заповеди. Елиса скромно сведе поглед и добави:

— Много се радвам, че именно на мен се падна такава чест

— да бъда ваш приятел в нашия свят. Общо взето, прекарах си доста добре по време на закуска и в часовете след това. Не рискувах да пуша пред Елиса, така че се преместихме в библиотеката и се заехме да сравняваме земните — по-точно Демосовите — автори и тези от Твърд. Елиса се оказа доста начетен човек, даже може би по-начетена от мен. Намерихме още няколко разлики — тук го нямаше Даниел Дефо, или не беше много известен, а Дюма нямаше роман „Тримата мускетари“. Ето това ужасно ме разстрои и аз се захванах да й преразказвам сюжета на романа, стараейки се да смекча възможно най-много неприятния момент на противопоставянето между Д'Артанян и тримата мускетари и кардинал Ришельо. Общо взето, получи се нещо като съвременна версия на съветските книжки за гражданската война, които адаптират за деца, като махат цялата революционна патетика и идеология. Получава се, че воюват някакви условно червени и условно бели, едните от които смятаме за добри, защото именно техните приключения описва авторът, а другите — лоши, защото гледат да набият добрите с камшик, че ги и разстрелват. Тримата мускетари бяха понесли адаптацията идеално. Елиса се възхити и каза, че такава увлекателна история би се ползвала с огромен успех. И че аз бих могъл например да запиша разказа си и да издам книга в Твърд като литературен преразказ. Опулих се от това предложение. И наистина, защо да не се подарят на младежта от цял един свят прекрасните приключения на четиримата приятели? Да беше тук писателят Мелников, така щеше да се развихри! А каква свобода за действие би имал Котя! Илан му беше забранила да пише еротични истории, но писателският сърбеж не може да се отнеме! Тук той би станал най-великият писател на всички времена и народи, използвайки сюжети, по ирония на съдбата нереализирани в този свят…

Между другото, като стана въпрос за ирония на съдбата, могат да се преразказват и филми, или да се преработват в пиеси. Ето още една ниша! А клетите трудолюбиви графомани, с които е пълен интернет! Вместо да съчиняват свои истории за скромен юноша, попаднал в друг свят, оказал се там наследник на елфически род, усвоил магията и тръгнал да воюва с Черния властелин, те дружно биха преразказвали трудовете на Стивънсън, Купър, Майн Рид, Толкин, Кинг и останалите автори на популярни романи. Разбира се, с Толстой или Шекспир нямаше да мине номерът, тук много зависи не от сюжета, а от умението да се пише. Но приключенците, фантастите и авторите на криминалета могат да се преразкажат безболезнено…

Така се увлякох от разговора и от собствените си разсъждения, че не забелязах появата на кардинала. Едва когато Елиса скочи и застана мирно, като успя въпреки светските си дрехи да заеме напълно воинска стойка, установих, че вече не сме сами в библиотеката. На вратата стоеше Рудолф със старото си куче в ръце. Зад него имаше две девойки в гвардейски униформи.

— Добро утро, Елиса. Добро утро, Кириле. — Погледът на кардинала ми се стори тревожен. Впрочем може би „ангелските очи“ не бяха закусили добре…

— Добре ли отпочинахте? Въпросът се отнасяше по-скоро до мен, тъй като Елиса премълча.

— Да, благодаря. Събуди ме една весела птичка.

— А, да… — По лицето на Рудолф плъзна сянка на усмивка.

— Те тук са прикрепени към всяка спалня… според мен излишен разкош, в селата са достатъчни една-две за всички къщи… Много добре. Трябва да се явите пред Конклава, Елиса предупреди ли ви?

— Да, Ваше Преосвещенство.

— Да вървим…

— Той се поколеба.

— Да, Елиса, и вие елате с нас. Далеч ли е униформата ви?

— В казармата. Бих могла…

— Нищо, нищо… Не бива да се бавим. Пожеланието „да не се бавим“, изречено от кардинал, се оказа равносилно на заповед да побързаме. Излязохме от сградата в живо темпо и не се учудих, когато заварих в дворчето не само карета, в която бяха впрегнати два коня, но и четири конни гвардейци, хванали поводите на още два коня. Аз, кардиналът и Елиса влязохме в каретата, шест девойки с папагалските си униформи ни съпровождаха в напълно класически охранителен строй: две отпред, две отзад и по една от двете страни на каретата. Вече нямаше никакво съмнение, че във въздуха витае напрежение. Дори старият пес в ръцете на кардинала не спеше, а ме гледаше с внимателен, съвсем не кучешки поглед. — Случило ли се е нещо, Ваше Преосвещенство? — не издържах аз. Кардиналът въздъхна.