Белова - Страница 46

— Как? Чрез унищожаването на портала? Ние нямаме бомби, можем само да засипем кулата с камъни, да я залеем с бетон.

— Или да пренесете Ватикана на друго място.

— Защо? За да може след титаничен труд арканците да отворят още един проход, право към новата резиденция? Ако затрупаш дупка на плъхове, те ще прогризат друга дупка до старата. По-добре да се сложи капан. Млъкнах. Глупаво беше да се смятам за по-умен от другите. Ако кардиналите търпят до светините им да има врата към друг свят, трябва да си имат причини за това.

— Още веднъж повтарям, че ще запазиш свободата си. Можем да те отведем при портала — каза кардиналът. Каретата вече влезе в града — не знам дали в Рим или във Ватикана. Пътят стана по-равен.

— Не, благодаря — казах аз. Рудолф въздъхна. — Жалко. Надявах се, че ще се съгласиш и проблемите ни ще се разрешат от само себе си… Погледнах кардинала. Той се усмихваше. Но във всяка шега има частица истина и тук тази частица несъмнено беше голяма.

— Много съжалявам, че ви огорчавам… — започнах аз. И в този миг отпред се разнесе звук, който в този свят го нямаше и не можеше да го има. Глухото „та-та-та“ на автоматичен откос.

12

Историята е пълна с примери за това как по-изостанали в техническо отношение цивилизации са побеждавали по-развити такива. Варварите са покорили Рим, ордите на Чингис хан — Рус, Куба е извоювала независимостта си от САЩ, афганците устояха и против англичаните, и против съветските войски. По своята същност всяка война е преди всичко война на идеологии и едва след това съревнование в скорострелност и смъртоносност на оръжията. А идеологията, колкото и да е странно, е толкова по-силна, колкото е по-примитивна, по-близка до базовите ценности на обществото — защитата на територията, отстояването на вярата, готовността да пожертваш живота си за своето „племе“. За огромните и могъщи Съединени щати гибелта във войната на милион души вече е нещо неприемливо. За някаква малка тоталитарна или религиозна държава милион ще стане разменна монета. Вярата решава всичко. А тук и двете страни имаха вяра. И Аркан, строящ своята утопия на функционалите и стремящ се да контролира останалите светове. И Твърд, съумял да създаде теократична свръхимперия, толкова устойчива, че в нея дори се допускаше свобода на вероизповеданията. Каквито и подводни камъни да се криеха под тяхната идеология, засега и едната, и другата страна бяха силни и монолитни. При това и техническата изостаналост не играеше роля тук. Аркан имаше технология, Твърд — биотехнология. Продължителният спор на фантастите относно това кое е по-прогресивно и жизнеспособно обещаваше да се разреши право пред очите ми. По дяволите, изобщо не съм напирал да присъствам на развръзката!

— Навън! — изрева кардиналът с неочаквана сила.

— Да излизаме, бързо! Изскочих от каретата и се оказах затиснат между три танцуващи коня. Много, много неприятно усещане за съвременен градски жител! Виждах, че девойките управляват конете виртуозно и се бяха струпали около каретата само за да прикрият излизането ни с телата си — своите и на животните. И все пак беше страшно. Подир мен като куршум излетя кученцето на Елиса и се замота в краката ми. После изскочи и Елиса, която ми помогна да свалим кардинала. Застинахме за няколко секунди, загледани в купола на катедралата. Улицата, на която спря каретата, след сто метра свършваше във висока бяла стена с широка порта. Сега портата бавно се затваряше, а от нея във всички посоки тичаха хора — или поклонници, или просяци, изоставящи затоплените си места. Отново затракаха автомати — вече няколко. Стори ми се, че от време на време звукът от изстрелите секва, но след миг го подхващаха нови и нови дула. Дори си представих как се случва всичко, как от отворената врата изскачат увеличили немислимо скоростта си функционали с бронирани жилетки и автомати в ръцете… А срещу тях се хвърлят ситни безстрашни кученца, вкопчват се в гърлата и в лицата им, тичат девойки с разноцветни мундири и наивни смешни пики…

— Защо се бавят… — изстена Рудолф…

— Хайде… хайде… Над стената изведнъж се появи нещо неочаквано, чуждо — тъмната фигура на човек, сякаш яхнал стълб дим. Зад него — втори, трети. Кардиналът бързо се прекръсти. Неволно повторих движението му и осъзнах, че виждам не дяволи от преизподнята, а само десантници от Аркан с реактивни раници на гърбовете. А после започна съвсем немислимото. От купола на катедралата „Свети Петър“ един след друг започнаха да се откъсват каменните гаргойли. Впрочем от къде на къде каменни? Разперили крила като оживели персонажи от филм на ужасите, гаргойлите се понесоха тежко към десантниците. Отново загракаха автомати. Един от гаргойлите се катурна и се понесе надолу с протяжен крясък. Но те бяха доста повече от успелите да излетят десантници. Вцепенен, аз гледах този апокалиптичен въздушен бой, а въздухът вече се пронизваше от писъците на разкъсваните от нокти хора и пламващите от реактивната струя гаргойли. Какви бяха те, тези клети птици, превърнати в неподвижни стражи на Ватикана? Орли, прилепи, възкресени птеродактили? Чу се звук от тежко падане. Във въздуха зад стената се вдигна стълб от прах и дим. Земята затрепери под краката ни, в къщите зазвънтя стъкло. Помислих си, че арканците са прехвърлили през портала артилерия, но Рудолф промълви:

— Най-накрая!

— Какво е това? — попитах аз. — Не можем да унищожим митническата купа — каза кардиналът. — Но сега тя се намира на дълбочина сто метра, в минна галерия, пълна догоре със сярна и азотна киселина. Господи… помилуй твоите слуги, отдали живота си за теб…