Белова - Страница 54

Събрах смелост и се плъзнах още няколко сантиметра по скалата. И още. И още. Това е. Тежестта ми преминаваше върху нишката. И мъничка част от нея — върху скалата, на която се подпирах. Около мен се носеха водни пръски. Трябва да се спускам… Наклоних автомата, като внимавах нишката да не докосне пръстите ми. И плавно се заплъзгах надолу. Първите десетина метра всичко вървеше толкова добре, че даже донякъде напрежението ме напусна. Импровизираният скрипец — дори не знаех как биха го нарекли истинските алпинисти — равномерно и бавно се плъзгаше надолу по нишката. Като паяк, люлеещ се на паяжината си, се спусках покрай кипящата водна стена. А после спускането ми се ускори. Не, всичко си беше както преди, само че моята конструкция кой знае защо започна да държи нишката по-слабо. Изправих автомата в хоризонтално положение, надявайки се, че падането ще спре. Не. Спускането се забави, скоростта му отново стана приемлива, но продължавах да се движа. Водата! Ето за кое не помислих. Нишката се беше намокрила и силата на триене, и без това ниска при тънката ниша, беше намаляла още повече. Спасяваше ме само това, че нишката все още се триеше в ствола на автомата. Опитах се да намаля скоростта, допирайки крака до скалата, но това предизвика няколко силни дърпания и аз се уплаших, този път за здравината на нишката. Тя издържаше статическите натоварвания, но можеше и да не издържи на резките дърпания. Оставаше ми само да се надявам, че спускането, все повече приличащо на падане, няма да достигне убийствена скорост. Преодолях последните метри съвсем бързо, ръцете ми се наляха с тежест, пръстите ми едва не се разтвориха. До повърхността на морето, биещо се в скалите, оставаше съвсем малко. Десетина метра. Е, или петнайсет. И в този момент видях размятащата се под краката ми макара. Нишката все пак нямаше да стигне. Не пуснах автомата. Така че макарата налетя на скорост в халката на мерника. Нишката изсвистя тънко и се скъса, а аз, премятайки се, полетях надолу — в последния момент успях само да се отблъсна от скалата. Небето, скалите, водопада — всичко се завихри в дяволска въртележка. Описах навярно три пълни салта, след което по чиста случайност се врязах във водата надолу с краката. Ако наблизо имаше спортно жури, щяха да ми дадат добър бал. Макар че навярно щяха да ме накажат за отчаяния вопъл, съпровождащ целия ми полет, за летящия отделно автомат и за падналата при удара с водата обувка на левия ми крак. Потънах някъде много дълбоко. За това спомогна и стоварващата се вода от водопада.

Буквално се заставих да отворя очи — за щастие водата тук не беше твърде солена — и заплувах нагоре към светлината. Ушите ме боляха, ужасно ми се искаше да вдишам — бях навлязъл във водата издишвайки. Но гребях, превъзмогвайки задушаването. Не можеше това да е краят. За какво беше всичко тогава? Моят бунт, преследването, ледените пустини на Янус, немислимото спускане… Успях да изплувам най-вече заради тази мисъл: „не може това да е краят“. Макар че, честно казано, милиарди хора в определен момент са си помисляли същото — в мига преди краят все пак да настъпи… Но аз изплувах. Отворих уста и издадох достойно продължение на вопъла, с който бях летял надолу. Млатех с ръце по водата, като дишах учестено. Псувах. Отплувах надалеч от гърмящия водопад. Установих, че съм останал с една обувка, свалих втората и я изхвърлих. В този момент забелязах първата, плаваща по повърхността, но вече беше късно — десният й брат кой знае защо потъна като камък. В първата секунда ми се стори, че отвесните скали израстват направо от морето. Но после забелязах малко късче бряг, създадено някога от откъртили се от скалата камъни. Заплувах към него, изпълзях върху скалата и застинах в позата на датската русалка, свивайки под себе си крака поради липсата на рибя опашка и опитвайки се да успокоя дишането си.

Получи се! Напук на всичко — получи се!

14

Истинският герой — от тези, които прегризват вериги, свалят с плюнка въртолети и като на шега се справят с десет-двайсет врагове — трябва да прави всичко това спокойно, хладнокръвно и без абсолютно никакви емоции. Тоест да прилича на актьора Шварценегер, ненапразно прославил се точно с такива роли. А ако в реалния живот спецназовецът крещи, терзае се, ругае, цветисто описва последствията от гнева си — като персонажите на друг добър актьор, Брус Уилис, — то след няколко години подвизи ще получи инфаркт от постоянния стрес и до края на живота си ще се разхожда по парковете, хранейки гълъбите с просо. Аз, навярно, не съм подходящ за ролята на правилния герой. Докато седях на морския бряг, разбрах това с цялата му очевидност. Беше ме страх, дори повече, отколкото по време на спускането. Треперех, и то не от студ, водата се оказа топла, а от мисълта за това как можеше — и дори би трябвало — да завърши моята авантюра.

Донякъде ме утешаваше това, че някой с по-богато въображение вече щеше да е напълнил гащите. А някой фантазьор професионалист като Мелников би го направил още преди спускането… Добре им е на тях, фантастите! При техните герои щеше да се окаже, че имат подръка пълния комплект снаряжение, от нормално въже до професионален автомат „осморка“. Или джобен антигравитационен агрегат за еднократна употреба. Или перка като на Карлсон — нахлузвай гащите с моторчето и лети, махайки с ръка на възхитените хлапета. А моето си беше чиста авантюра, отчаяна проява на изпаднал в капан профан… И ако разкажа за нея на стотина души — някой математик би ме разкритикувал за лошите изчисления, някой физик — за това, че не съм отчел коефициента на триене, някой алпинист — че съм се осланял на ръцете си, а не съм направил примки от колана и ремъка на автомата… Да бяхте на моето място, умници! Когато чувстваш, че с всяка секунда отминава решимостта да се спуснеш, когато разбираш, че още пет минути, и ще останеш да кукуваш на скалата като отец Фьодор от „Дванайсетте стола“… След като дадох мислен отпор на хипотетичните критици, леко се отпуснах. Съблякох се и изстисках мокрите си дрехи.