Белова - Страница 6

— Тук има ли тоалетна?

— Там, в магазинчето. — Тогава ще отида да се разтъпча… Когато се върнах, взех предложеното ми кафе, отворих го и отпих. Зареждането с бензин свърши и се върнахме на пътя. Започваше да се съмва. Запалих цигара и свалих стъклото до долу. Въздухът беше прохладен и свеж — тук зимата още не беше настъпила, бях се върнал в късната есен.

— Странен си ти — промърмори изведнъж таксиджията.

— Като че ли хем си наш… хем не си. Не си бандит, а пръскаш пари, без да ги броиш. Ето, заспа… А ако те бях фраснал по главата — и в канавката?

— Нали виждам, че няма да ме фраснеш — казах аз. — Виждал той… — изсумтя шофьорът. Колата се носеше по нощното шосе. Подрънкваше — ремонтираният през пролетта път до зимата вече беше успял да се разбие. Откъде знам кога са оправяли пътя? Откъде знам разстоянията между градовете? В края на краищата откъде знам, че жената на таксиджията се казва Океана, че е по-млада от него с десет години и прекарва остатъка от тази нощ в леглото на съседа — с мълчаливата благосклонност на майка си, която живее с тях… А името на шофьора не го знам. Някакви остатъчни способности на функционал? Появяващи се случайно образи?

— Странен си ти — повтори шофьорът.

— Знам.

— Кое е по-важно за теб, момче, да се добереш по-бързо до Харков или да не се чувстваш като глупак?

— Ама че въпрос… — изхъмках.

— Естествено, и едното, и другото би било добре. Но по-важното е да се добера.

— Тогава ще те оставя на автогарата в Белгород. И даже ще те откарам до местен таксиджия. При тях на границата всичко е уредено, ще те прекара по-бързо. Докато ние с теб ще има да висим три часа. Това удоволствие ще ти струва петстотин рубли.

— Аха — кимнах аз. — Разбрах. И за колко щеше да ме откараш до Белгород, ако веднага се бяхме разбрали така? — За три хилядарки — като нищо! — с нескрито удоволствие произнесе шофьорът.

— Ясно. Е, ще ми бъде за урок. Помълчахме известно време, после таксиджията каза:

— Може петте стотачки в Белгород да ти ги платя аз. — Защо? — попитах.

— Нали не те карам…

— Аз съм таксиджия, а не дивак.

— Шофьорът извади една цигара от пакета „Кемъл“.

— Това ми е работата и искам да съм честен в нея. Е… — той ме погледна накриво — да се попазариш, да измъкнеш повече пари — това си е в реда на нещата. Някой хохол* така щях да го натоваря… Но след като не ругаеш и не си искаш парите обратно, и аз постъпвам по съвест. Мисля си, че ако у нас всички хора започнат да работят увлечено, с уважение към професията си, всичко ще се оправи.

[* Хохол (жарг.) — пренебрежително наименование за украинец. — Бел.прев.]

Прииска ми се да се разсмея. Но премълчах, даже кимнах, съгласявайки се с този достоен за истински функционал лозунг. Странно нещо са тези кратки запознанства. Обикновено се случват по пътя, но понякога ни очакват и в родния ни град. Срещаме се с някого, разговаряме, ядем и пием, понякога се караме, понякога правим секс — и се разделяме завинаги. Но и случайният другар по бутилка, с когото отначало сте се сприятелили, а после сте си наговорили гадости, и скучаещата млада спътница, с която сте споделили кушетката под потропването на колелата, и в по-прозаичния вариант — каращият те няколко часа таксиджия, са отломки от нереализирала се съдба. С другаря по бутилка така сте се скарали, че той те е заклал. Или ти него. Спътницата ти те е заразила със СПИН. Или пък ти е станала вярна и любяща съпруга. Таксиджията така се е увлякъл в разговора, че се е ударил в стълб. Или е затънал в задръстване, не си успял да стигнеш до някъде, получил си мъмрене от началството, наложило се е да си смениш работата, да отпътуваш за чужбина, там да срещнеш друга жена, да разбиеш чуждо семейство и да изоставиш своето…

Всяка среща е малка шпионка, гледаща към свят, в който ти би могъл да живееш. И ловкият чиновник Саша, и провинциалният таксиджия, чиято жена му слага рога нощем, са неслучила се съдба. Те са ми интересни. Особено след като узнах колко лесно се изтриват от живота нашите съдби. Зиморничаво мушнал ръце в джобовете (все пак и тук, на юг, беше студено), крачех из утринния, току-що пробудил се град. Колко жалко, че не попитах Василиса за адреса й…

Макар че откъде можех да знам, че ще ми потрябва? В някаква закусвалня с лек намек за украински колорит си поръчах порция вареники*, половин чиния борш, кафе, и след кратко колебание — чашка коняк, за да се сгрея. Колкото и да е странно, варениките се оказаха ръчно изработени и вкусни, боршът вървеше с апетитно ухаеща на чесън кифличка, кафето беше прилично еспресо, а конякът (или да си го кажем честно — украинското бренди) не предизвикваше гадене. При това в кафенето започнаха да влизат млади девойки с някаква повишена в сравнение с Москва привлекателност. Винаги съм смятал, че в Москва живеят много привлекателни девойки, но Харков явно беше извън всякаква конкуренция. На петата или шестата девойка, предизвикваща желание да се запозная с нея, счетох за необходимо да допия кафето и да изляза под ситния противен дъждец.

[* Вареники — украинско национално ястие, тестени топки с плънка от извара, месо, плодове и зеленчуци. — Бел.прев.]

Впрочем улицата не ми донесе облекчение. Наблизо явно имаше някакъв голям институт или университет (Дали не е Харковският университет? Не знам, интуицията не ми подсказва нищо.), накъдето и отиваха студенти за първата си лекция. След минута се улових, че откровено се заглеждам в крачещата по паралелен курс студентка, а тя ми се усмихна напълно доброжелателно в отговор и рязко сви в пресечката, промърморвайки: „Трябва да се ожениш, господине…“. За съжаление не бях дошъл за невяста. Нито пък за вареники.