Белова - Страница 83

— Разбира се — възмути се Кшищоф.

— Това е моята функция! Макар, естествено, да не обичам руснаци.

— Защо?

— Заради всичко, което е ставало!

— Странно, разбира се — казах аз.

— Из цяла Европа постоянно е ставало по нещо между всички, постоянно са летели искри. А не обичат само нас… Добре, това не е важно. Сервитьорът донесе водка и салата. Гаврътнах чашата и започнах да ям.

— А кое е важно в такъв случай? — попита напрегнато Кшищоф.

— Какво да правя по-нататък. Какво да правя с вас и изобщо… Кшищоф не издържа. Стана, мина зад гърба ми, сложи ръка върху рамото ми и ме натисна към масата. Аз си хапвах салата. Кшищоф пъхтеше зад гърба ми. После мушна свитата си в лакътя ръка под шията ми и се опита да ме души.

— Вкусно е — казах аз. — Макар че са наблъскали салатата с изкуствена подправка, да бяха направили прясна.

— Кшищоф, не се излагай — каза тихо Марта.

— Какво, не виждаш ли? Той е във функцията си. Полицаят ме пусна. Отстъпи крачка назад и рече неуверено:

— Каква функция? Той е убиец, сам е разрушил функцията си…

— Не знам каква — каза Марта.

— Само че бих те посъветвала да го оставиш на мира. Защото ще те сплеска на футболна топка и ще те хвърли под масата.

— Добра идея — изхъмках аз. Натрупалият се по време на схватката между робота и не-ангела адреналин кипеше в кръвта ми. Дори функционалите са зависими от физиологията си. Кшищоф се върна на мястото си.

— Аз всъщност не знам защо дойдох при вас — казах.

— Е, тоест знам… благодаря, Марта.

— За какво?

— За разказа за ангела, който с вик е падал от небето върху камъните. Ти ме спаси, благодаря ти.

— Пак заповядай — изсумтя Марта. Случващото се повече я развеселяваше, отколкото плашеше.

— Та кой си ти, Кириле? Може би сега си новият куратор?

— Нее — отвърнах аз и обърнах още една чашка.

— Всичко е много по-смешно. Трябва да избера нещо. И се намирам в процес на избор… така се получи. Марта… а ако стана куратор? Според теб хубаво ли е това?

— Струва ми се, че това не играе никаква роля.

— Умница — казах аз с радост.

— Там е работата. Не играе никаква роля. Ако някой е главен, то той може да се премахне. Да се свали злия тиранин, да се заеме мястото му… и сам да станеш тиранин, нищо друго. Но какво да се направи, ако няма главен? Ако от никого нищо не зависи? Ако цялата система се поддържа сама? Тогава нищо не може да се направи… Да допуснем, че аз съм куратор…

— Ти не си куратор! — каза полицаят раздразнено.

— Марта, какъв куратор е той? Съгласен съм, че с него става нещо странно, и не бива… да се избърза с действията. Още днес ще изпратя отчет.

— На кого?

— На куратора! Истинския!

— По пощенски гълъб до Шамбала? Лицето на Кшищоф се наля с кръв, мустаците му настръхнаха.

— В писмо! Както винаги му пиша! Само че този път не за човек, у когото се наблюдават способности да стане функционал, не за свади и скандали, а за… за теб.

— И ти пишеш на куратора? Нещо в тона ми го накара да отговори, макар пристъпът на откровеност вече да беше приключил. — Откъде да знам? На акушерите, куратора… на някой друг. Да се оправят. Моята работа е лесна — да поддържам реда на територията си.

— Да, разделяне на властите — казах разочаровано.

— За съжаление всичко е точно така. Като при най-елементарните организми… нервните ганглии са разхвърляни из цялото тяло, няма мозък. Много ефективно… И в този момент сякаш ме удариха с чук по главата. Надигнах се и възкликнах:

— Кшищоф! Мой полски приятелю! Дай да те разцелувам! Нервите на полицая се сринаха окончателно. Той изскочи с грохот иззад масата, събаряйки и чинията си с недояден бифтек, и чашата с минерална вода.

— Той е психопат, Марта! Да си тръгваме! Уплашен функционал-полицай — това е рядка гледка. Марта ме погледна с подозрение.

— Откъде изведнъж такава любов към пан Кшищоф? — Подсказа на глупака една мисъл — казах аз, лъчезарно усмихнат.

— Ненапразно наминах през вас, ненапразно! — Може би си прав, Кшищоф — каза Марта и се изправи. Забави се за секунда, попита:

— Имаш ли пари да си платиш?

— Откъде? — отговорих весело.

— Аз съм известен жиголо, момичетата ми плащат сметките в ресторантите. Марта безмълвно сложи на масата няколко едри банкноти и двамата с Кшищоф си тръгнаха. Но дори това не ми развали настроението. Извиних се пред разсърдения сервитьор за несдържаността на приятелите ми и му помогнах да вдигне стола, съборен от полицая. Когато видя парите върху масата, сервитьорът веднага омекна. Все пак ми донесоха чревцата и похапнах. А после поръчах кафе и сладолед. Нали понякога трябва да се сбъдват детските мечти? Да се наядеш със сладолед до пръсване, да се возиш на пожарна, да спасиш света… Интересно, има ли функционали-пожарникари? Едни такива огнеупорни и храбри, спасяващи от огъня особено ценни хора? А после се чу слаб шум на двигател. Към кафенето се приближи и спря кола — малък градски автомобил, на чиято задна седалка, ако изобщо се напъха някой, ще са или две деца, или едро куче. Иззад волана бавно излезе мъж на средна възраст с красивата униформа на полските пощенски служби. Изпиука сигнализацията, той заключи колата и тръгна към мен. Аз си пиех кафето и го гледах. Него, първия, когото видях преди две седмици, когато станах функционал — пощальонът, дошъл с каляска, както е прието в Кимгим…

— Имате писмо — каза пощальонът, докато слагаше пред мен плик и сядаше на мястото на Кшищоф.

— Това е той, това е той, нашият функционален пощальон! — казах аз весело.