Белова - Страница 9

— Нали не си убил Иванова? — попита Василиса. Помълчах. После я погледнах в очите.

— Убих я. Даже два пъти. Но втория път се получи. — Браво — каза Василиса и ме потупа приятелски по рамото. Олюлях се.

— Ох, каква мръсница беше… само ако знаеше… не, един мъж не може да разбере каква мръсница беше тя. Закусвал ли си?

— Да.

— Все едно, да вървим, ще пием чай.

3

Всеки народ си има традиции, които вече не намират отклик вътре в страната, но прекрасно вървят в чужбина. Може даже да се каже, че колкото по-красива и екзотична е традицията, толкова по-малки шансове има да оцелее в родината (между другото, нещо подобно се случва и с хората). Повечето шотландци от мъжки пол предпочитат да носят панталони — затова пък рядко някой турист ще излезе от възпятата от Бърнс страна на ръжта и калуната без раиран килт. Повечето французи не могат да гледат без потреперване змиорките и жабешките бутчета, на които се дивят жадните за екзотика туристи. Дори японците, вместо да се любуват на цъфтящата по склоновете на Фуджияма сакура и да изучават прийомите на каратето преди обяда от суши и саке, предпочитат да пийнат набързо бира с хамбургер, докато гледат американски клип. Русия твърдо е сред лидерите на този процес на битова глобализация. Добре, че се върна квасът, изтласквайки всевъзможните коли, и намаляха шегите за валенките*, в действителност незаменими по време на руската зима. Дори сарафаните**, каскетите и рубашките, благодарение на старанията на моделиерите, се завърнаха в нов облик.

[* Валенки — зимни плъстени ботуши. — Бел.прев.]

[** Сарафан — руска национална рокля без ръкави. — Бел.прев.]

Но ако нещо явно се беше превърнало в туристически сувенир, това беше самоварът. Той беше умрял заедно с големите семейства, които се събираха на една маса; заедно със съвместните вечери — бавни, без включени телевизори и без затоплени в микровълновата печка полуфабрикати. Известно време още държаха като украшения на празничната маса тумбестите самовари, купуваха ги за рожден ден, за Нова година и за Първи май, но все пак ги купуваха — и най-вкусният чай на детството беше чаят, приготвян със самовар. А после разноцветните пластмасови електрически кани убиха окончателно самоварите. По-лесно беше да се донесе каната от кухнята и да се постави пред гостите кутията с пакетчета чай, вместо да се мъкне самоварът и да се запарва чаят по всички правила. Вече не си спомнях кога за последно ми се беше налагало да седя на маса със самовар. Дори Василиса предния път беше използвала електрическа кана. Сега на масата имаше самовар. Голям, осемдесет литра. Съдейки по вида му, често влизаше в употреба.

— Ох, каква красота… — промърморих. Страстта на Василиса към пиенето на чай беше очевидна: лимонче върху чинийка, сметана, захар — насипна и на бучки, бяла, светлокафява и кафява, тръстикова; курабийки, бисквити, вафли, бонбони…

— Очаквам гости — рече Василиса, леко смутена.

— От Нирвана?

— Да. — Тя кимна към прозореца, зад който слънцето печеше здраво и се зеленееше летният листак на дърветата.

— Договорила съм се с местните веднъж седмично да пращат децата при мен. Пием чай, после ги уча… е, не мога да заместя училището, но все пак… Нирвана беше светът, където се запознахме — моята кула и Василисината ковачница там се намираха съвсем наблизо. Красив, изумителен свят с мек климат и пълно отсъствие на животни — местната растителност отделяше във въздуха психотомиметик с доста своеобразно свойство. Той даваше необичайна яркост на усещанията и почти напълно потушаваше волята. Човек може да умира от жажда на две крачки от ручей, да усеща жаждата, но да не желае да извърви тези две крачки и да не изпитва мъчение. Почти като мързеливата котка от вица, която половин час пищяла, настъпила… е, да речем, опашката си. На функционалите, естествено, отровеният въздух на Нирвана не вредеше. Но те и не изпитваха особена нужда от още един свят-курорт. Затова Нирвана се използваше като място за заточаване на хора, които по един или друг начин застрашаваха функционалите. Хуманно и надеждно. След период на адаптация хората придобиваха навика да се самообслужват, някои дори бяха способни да ловят риба или да отглеждат кокошки. Колкото и да е странно, понякога им се раждаха и деца. Старият Фройд щеше да остане много доволен от това… На един страничен наблюдател Селището на заточените можеше да заприлича на резерват на идиоти — толкова лениви, тромави и отпуснати бяха обитателите. Но ужасът на ситуацията се заключваше в това, че с разума им всичко си беше наред. Не им достигаше само воля.

— На какво ги учиш? — попитах аз.

— Да четат, да пишат? Василиса поклати глава.

— Безполезно. Е, учат се, но така или иначе не четат. Нямат мотивация.

— Сигурна ли си, че тези изпарения не попадат в нашия свят? — попитах аз, наливайки си чай. Василиса се усмихна. — Да бе… Уча ги да си мият зъбите и ръцете. Да си свалят гащите, когато ходят по нужда. Да си превързват раните. Да мият съдовете.

— Струва ми се, че всичко това не е каквото трябва — казах аз.

— Та те не са дебили. Тук има проблеми с мотивацията. С волята. Защо не се консултираш с психолог, току-виж те посъветва нещо? Те трябва да се учат не как да си мият ръцете, а как да постигат целите си. И изобщо да си поставят цели. Без това нищо няма да се получи.

— Ще си помисля. — Василиса ме погледна с любопитство.

— А на теб — браво, Кириле. Отстрани по-добре се вижда…

Разказвай, какво стана с теб? Как се сдърпа с Наталия? Не се колебах дълго. Да премълчаваш, когато пред теб е единственият човек, способен да ти помогне, е не просто нечестно, а направо глупаво. Разказах й всичко. Пиехме чай, като Василиса, независимо от сериозността на разговора, постоянно затопляше самовара и следеше чашките да не остават празни. Навярно пиенето на чай за нея беше не по-малко важно, отколкото е било за англичаните във викторианската епоха. Разказах й за разговора с Илан — бунтовницата, която някога е била функционал-лекар. За приятелката й Настя, с нейните игрички на Съпротива… За Наталия Иванова, която не беше одобрила тези игри. За Котя, оказал се куратор на нашата Земя. За Земя-1. За това как едва не ме убиха. И за това как започнах да убивам. — Ние сме лабораторен полигон на арканците — казах аз. — Те умеят да превръщат обикновените хора във функционали. — Защо? — попита Василиса с любопитство. — Това е техният метод да управляват световете. По някакъв начин изчисляват как да постигнат желаните резултати. Като във фантастиката — можело ли е да се избегне Втората световна война, като се убие Хитлер в детството му, и дали това е хуманно. А тук дори не е необходимо да се убива когото и да било. Изваждат някого от живота, превръщат го във функционал — и ето че светът се променя. Един човек е достатъчен, за да тръгне целият свят по друг път.