Белова - Страница 11

— Нирвана или Янус? — Янус? — не разбрах аз. — Земя-14. През зимата — мраз, през лятото — жега. Там не живеят хора. Всичко ми стана ясно. Не си струваше да разчитам на това, че Василиса ще откаже да пусне полицая, когато рано или късно той се появеше. А и самият аз не бих я молил за това — ще дойде още една „акушерка“ и просто ще унищожи функцията на Василиса, тази малка, никому ненужна митница между Земята, Нирвана и Янус…

— Изобщо не ми се иска да избирам Янус — казах аз.

— Лошо се римува. Василиса, можеш ли да ме скриеш в Нирвана? Василиса погледна през прозореца, зад който беше лято.

— Веднага ще се отрежеш — каза тя.

— Нали вече не си функционал…

Мога да помоля местните да те скрият в селцето. Те вече са се понаучили да се грижат за новаците. Но ако полицаят реши да провери…

— Ще реши — кимнах аз, спомняйки си как Цай — полицаят от град Кимгим — преследваше Илан в резервата. Впрочем тогава Илан успя да се измъкне. Но Нирвана е съвсем друго нещо. Тук не е необходимо дори да ме преследват — един идиот с течащи от устата лиги и с блажена усмивка на лицето.

— Къде мога да се скрия на Янус?

— Сега. — Василиса се приближи към тумбестия бюфет и изтегли едно чекмедже. Наблюдавах я как прехвърля инструкциите за микровълновата печка и хладилника, книжа с някакви сметки (нима дори функционалите са принудени да плащат за електричество?). После в ръцете й се появи добре познатата ми книжка с кожена подвързия — митническият справочник. На обложката беше отпечатано със сребро: „ЯНУС“. Много хубава книжка. Единственото странно в нея беше дебелината й. Изглеждаше, сякаш се състои само от обложката. Така се и оказа: от Земята на Янус можеше да се пренася абсолютно всичко. Обратно — също. Списъкът от митнически правила за Земя-14 беше невероятно кратък. Но Василиса се интересуваше не от правилата. Тя извади от книжката измачкано листче и ми го подаде. — Ето. Жалко само, че компасът не работи там… Това беше нещо като нарисувана на ръка карта, примитивна, но разбираема. В ъгълчето имаше квадратче върху криволичеща лента — къщичката на Василиса на реката. Струпване от буци в средата — хълмове (макар че приличаха повече на опит на подивял от либидото си студент да нарисува множество големи гърди). В противоположния ъгъл на картата беше нарисувана кула (макар че и тя можеше да бъде взета за опит на студента да изобрази мъжкото си достойнство на фона на множество големи гърди).

— Далеч ли е?

— Тикнах пръст в кулата.

— Двайсет и два километра. — Василиса ме погледна със сериозно изражение.

— Аз самата не съм достигала дотам, нали се досещаш.

— А чия е тази кула?

— Не знам.

— А откъде имаш картата? Василиса се поколеба, после каза:

— Аз… веднъж… така се получи, че помогнах на един човек да се измъкне от Нирвана. Много му беше необходимо. Не биваше да го пускам на Земята, защото щяха да го проследят. На Янус тогава беше пролет. Единственото време в годината, когато там е горе-долу прилично…

През лятото жегата е убийствена, есента се изливат порои, през зимата има сняг. Той отиде на Янус. А после по някое време ми изпрати писмо. Вече от нашата Земя. Беше му провървяло да стигне до тази кула и да се върне на Земята през нея.

— И може ли да се вярва на тази карта? — попитах аз.

— Да — отвърна тя с твърд глас, но това не ме радваше особено — погледнах през прозореца. През третия, с изглед към наречената в чест на не най-симпатичния бог планета, която при това не се римуваше хубаво. Зад прозореца се виждаше сива мътна вихрушка.

— Нощ ли е там? — попитах.

— Ден е — отвърна Василиса след кратко колебание.

— И смяташ, че ще достигна до кулата? Василиса се приближи до прозореца и притисна лице към стъклото. Не съобразих веднага, че зад прозореца, гледащ към чуждия свят, виси термометър — най-обикновен спиртен термометър родно производство, стъклена тръбичка с две пластмасови дръжки в краищата. — Минус десет — каза Василиса.

— Мразът още не е ударил… имаш шанс.

— Двайсет километра?

— Двайсет и два. Но ти, изглежда, не си изгубил докрай способностите си на функционал. Току-виж, това ти помогне?

— Якето ми е съвсем тъничко — казах аз. — Да, и подметките на обувките ти — потвърди Василиса, без да се усмихне.

— Решавай. Ако тръгнеш, ще те екипирам.

— А ако не тръгна? Василиса разпери ръце. Забави се за секунда и каза:

— Няма да се бия с полицая. Той ще ме убие… а цяло село разчита на мен. Тръгвай, Кириле. Непременно ще дойдат за теб. Погледнах още веднъж през прозореца — към Харков, толкова гостоприемен, даже още не заснежен…

От рекламния плакат на другата страна на улицата се усмихваха трима мъжаги, явно призоваваха да се купи нещо. Впрочем вятърът и дъждът доста бяха пораздърпали плаката, лицето на единия тип съвсем се беше размило, на другия — беше станало недоволно, и едва третият, въпреки всички атмосферни катаклизми, беше запазил оптимизма си. Изборът не беше голям и бе в добро съзвучие и с тримата плакатни персонажи, и с добре познатия от приказките крайпътен надпис. Отида ли в Нирвана — глупак ще стана, на Земята ако остана — ще умра. Само на Янус имаше някакъв шанс. Но двайсет и два километра!

— Имам си — каза Василиса.

— Хубави ски, ловджийски, широки… Ох! Нямам ги вече, Кириле. Счупих едната, а така и не купих нови, за какво ми е да ходя там… Добре, снегът там не е дълбок, вятърът издухва всичко. Ще се справиш ли без ски? Не тръгнах да й разправям, че за последен път съм карал ски в пети клас. После или глобалното затопляне ми попречи, или новият училищен физкултурник не обичаше ски спорта. — Намери топли дрехи — наредих аз. Зимните дрехи — истинските, а не творенията на модните гурута, годни само за разходки по подиумите — в действителност са пригодни и за мъже, и за жени. Както казват същите тези гурута, фалшиво усмихвайки се: „унисекс“. Но ако един мъж не го притеснява, че копчетата са от обратната страна, нищо не му пречи да облече женски кожух. Важното е жената да бъде каквато трябва. Като онази от стихотворението на Некрасов, която от коня ще скочи направо в горящата изба. За щастие времената на Некрасов са отминали и ме очакваше не кожух, а напълно съвременна шуба от известна американска фирма. Абсолютна изкуствена кожа, но с такава и в Сибир не е страшно: действа на принципа на термоса, многопластова, попиваща потта, без да пропуска студ и вятър… С тежкарски лентов термометър върху нагръдния джоб. За да се вижда колко е студено отвън и колко топло — отвътре… Ботушите, за щастие, също ми бяха по мярка. Най-голямата опасност през зимата е тясната обувка. Но пластмасовите ботуши, макар и да изглеждаха малко женствено, бяха с големина поне четирийсет и трети номер. Наистина, аз изказах съмнение, че синтетиката ще ме спаси от студа, ала Василиса заяви, че тези ботуши са проверявани многократно от нея на всякакви студове. Но пък вълнената шапка се оказа малка за мен. Василиса не взе да тъжи по този повод, а ми набута в ръцете плетено калпаче, което извика в паметта ми смътни детски спомени: игра на чист въздух, хвърляне на снежни топки и правене на снежни човеци. Струва ми се, че наричахме такива калпаци „петльовци“. Впрочем шубата имаше хубава качулка, така че несериозният, тънък „петльо“ не ми беше особено необходим.