Белова - Страница 12

— Надявам се, че ти се намират някакви ръкавици? — попитах.

— Вземи моите. — Василиса ми подаде нещо от кожа и вълна, доста поизносено и поизгорено от външната страна от искрите.

— Ръцете ти ще станат безобразни, но затова пък ще ти топли.

— Приготвяш ме така, както Малката разбойничка е подготвяла Герда за търсенето на Кай* — промърморих аз.

[* Герои от „Снежната кралица“ на Ханс Кристиан Андерсен. — Бел.прев.]

Колкото и да беше странно, Василиса изведнъж се изчерви, а после някак неловко ме млясна по устата. — Благодаря, Кириле — прошепна. Боже, какво сметна за комплимент? Фразата за Малката разбойничка? Или беше достатъчна думата „малката“? Внезапно си помислих, че тя почти със сигурност има любовник сред жителите на Нирвана. Някой възможно най-запазен и най-симпатичен. Но той едва ли умее да прави такива комплименти…

— Аз ти благодаря — казах. Стояхме при вратата, водеща към Янус. Вече бях напълно екипиран — и облечен, и обут. Василиса ми намери даже раница, съвсем не туристическа, по-скоро градска, но все пак удобно прилягаща към гърба ми. Там сложихме лекото ми яке, продукти и още някакви дреболии, които можеха да свършат работа… Веднага си спомних за Котя — как се готвеше да тръгне подир Илан.

— Запази ли ножа ми? — спомни си изведнъж Василиса.

— Не.

— Ето. Изглежда, ножовете й бяха разхвърляни навсякъде. Този го взе от масичката, сложена до вратата към Нирвана, и тържествено ми го връчи. Добър кинжал. Не по-лош от първия. Дай Боже да не ми се наложи да използвам и него.

— А ако не щурмуват? — попитах аз. И сам се усмихнах на глупостта, която изтърсих.

— Нека почакаме — съгласи се Василиса. Както ми се стори, с облекчение. В този момент почукаха на харковската врата. Внимателно, учтиво, деликатно. Само онези, които са облечени във власт и сила, си позволяват да чукат така.

— Тръгвай. — Василиса мигновено отвори вратата към Янус. Миришеше на мраз, в отвора на вратата се завихриха снежинки.

— Върви на запад! Няма да ги пусна веднага, ще разполагаш с час или два.

— Ще си имаш проблеми — казах аз.

— Да допуснем, че съм била в Нирвана — усмихна се Василиса.

— Получи се почти като при Пушкин… Била съм в Нирвана, навестила съм клетниците. А това, че съм те пуснала в Янус — такава ми е функцията, да пропускам хора оттук! Още не съм успяла да прочета вестника, нищо не знам, не съм чула… Тръгвай! Тя бързо докосна с устни челото ми — този път без никаква еротика, като сестринска или майчина целувка. И ме избута във виелицата. Вратата зад гърба ми се хлопна меко, почти безшумно. Обърнах се. От тази страна домът на Василиса изглеждаше като руините на крепост, в която по чудо е оцелял един-единствен донжон. Самотният прозорец на втория етаж блещукаше с мътна трепкаща светлина — като от факел или свещ. Постройката се намираше върху склон, под пропаст, виждаше се сковано от лед, затрупано със сняг русло на река. А наоколо бушуваше фъртуна. Във въздуха се носеха снежинки, снегът под краката ми поскърцваше, за щастие наистина не беше дълбок. Слънцето едва прозираше през снежните облаци. Хълмовете, които трябваше да прехвърля, стояха пред мен като тъмна неприветлива стена.

— Ще се справя — обещах си. И тръгнах към хълмовете.

4

Откакто човек се е научил да брои, е станало доста по-лесно да се дават обяснения. Кажеш ли „шепа храбреци са удържали превъзхождащите ги противникови сили“, само ще свият рамене — шепите може да са какви ли не. А когато отсечеш: „триста спартанци против десетки хиляди перси“, веднага става ясен мащабът. Едно нещо е „чувал с пари“, съвсем друго — „мултимилионер“. Едно е „страшен студ“, друго — „минус четирийсет“. Едно е „маратонско разстояние“, абсолютно друго — „четирийсет и два километра“. Никакви думи, никакви цветисти епитети не могат да се сравнят със силата на числата. Двайсет и два километра. Минус десет по Целзий. Честно казано, съвсем не най-страшната аритметика. Обичах зимата. И даже почивката през зимата. Нека чужденците имат пълната увереност, че през зимата „руският мужик се затваря в селската си къща и пие гореща водка от самовара“. В действителност да отидеш през зимата в санаториум в Подмосковието е голямо удоволствие. Дори и да не си почитател на зимните спортове, все ще успееш да си намериш занимание — от каране на снегоходи и ски до най-обикновени разходки на чист въздух. А колко приятно е след това да се пие горещ чай! (Да бъдем откровени, и някоя друга чаша водка няма да навреди.) Също и да се поплува в басейна, като се гледат през стъклените стени заснежените дървета, да се отиде на сауна…

Какво, няма басейни и сауни? Е, значи трябва да се избират правилните санаториуми… Двайсет и два километра — това е просто голяма разходка на чист въздух. Отдалечих се на триста метра от дома на Василиса и погледнах назад за втори и последен път. В снежната виелица едвам се виждаше светлинката в прозореца. Постоях минута, хапейки устни. Разстоянието не беше проблем. Щях да го мина. Най-важното беше да не се отклоня от пътя. Но тук щяха да ми помогнат хълмовете. Съдейки по картата, те се точеха между двата портала в равномерна широка ивица. Така че, когато веригата останеше зад гърба ми, щях да вървя направо към кулата на другия митничар. Слънцето, макар и едва видимо през облаците, все още беше високо, значи не ме застрашаваше пълна тъмнина. Щях да достигна. По-късно направо се изумявах от наивността си в този момент — както моята, така и на Василиса. При това, ако за Василиса, живееща в топлия Харков, тази наивност беше допустима, за мен — едва ли. Навярно цялата работа беше заради ветровете, издухващи снега от склоновете към руслото на реката, но докато прехвърлях първия хълм, ходенето наистина беше лесно. Вятърът ставаше все по-силен и неприятен, но аз вървях по твърдия заледен склон. Обаче в падината, лежаща след хълма, веднага затънах в сняг до коленете. Още една крачка — и потънах до кръста. Успокоих дишането си и объркано се огледах. Пред мен лежеше малка, почти кръгла котловина с диаметър двайсет-трийсет метра. Абсолютна дреболия! Само че щеше да ми се наложи да я форсирам под слой сняг… Свалих ръкавиците си, мушнах ръце под качулката и енергично разтърках ушите си. Така… Щеше да се наложи някак да заобиколя падината. Обърнах се и неохотно се качих на билото на хълма. Наведох глава, предпазвайки очите си от вятъра, и тръгнах да заобикалям падината отгоре. Каменистият склон беше покрит с предателска ледена коричка, леко позатрупана със сняг, но евтините пластмасови ботуши наистина имаха добро сцепление. Когато отминах котловината, вдигнах глава. В този момент, сякаш изпълнени с ирония, небесата на Янус просветляха, слънцето се открои малко по-ярко през облаците — и аз видях лежащата пред мен върволица хълмове. Всички те бяха горе-долу с еднаква височина, като изстъргани с гигантско ренде. И пространството между хълмовете, всички тези долинки, котловини и клисури, беше запълнено с плътен, слегнал се сняг. Посипете повърхността на вафла с пудра захар — и ще добиете представа как изглеждаше. Можех да гадая колкото си искам как се е получил подобен релеф. Може би дори припламващите понякога навици на функционал-митничар биха ми подсказали как се наричат подобни местности. Във всеки случай щеше да ми се наложи да преодолея веригата. И ако спускането в долините беше невъзможно, се налагаше да вървя горе, по билото на хълмовете. Хлъзгаво, разбира се, но пък не беше нужно да се тътря нагоре-надолу по склоновете… Така че дори не се разстроих. Свих рамене, отново наведох глава, криейки лицето си от вятъра, и предпазливо тръгнах по хлъзгавите, заледени камъни. В съзнанието ми изведнъж изплува някаква заплетена фраза: „Криогенен релеф. Възвишения от издигане и термокарстови падини“. Навярно това беше подсказване от енциклопедичните знания, с които понякога разполагах? Е, в такъв случай подсказването беше излязло непълно, липсваше разшифроването. Можех да назова случващото се, но не бих рискувал да обясня думите си по никакъв начин. Както и да е. Не съм на интелектуално шоу. Налагаше се да се движа с краката си, а не с език… И аз започнах да се придвижвам с краката си. Вървях по каменистите пътеки, като ту се спусках към запълнените със сняг ями (там вятърът беше потих), ту се