Белова - Страница 20

— Пречи. — Кшищоф се изправи.

— Затова винаги по-рано се преструвам, че се е опънал. Когато са ми останали сто метра резерв. Аз също скочих. Напрегнах се. Ще успея ли? Ще успея… навярно.

— Ами хвани ме… ако можеш.

— А още по-хубаво е — продължи Кшищоф, леко подхилквайки се, — когато зоните на полицаите се припокриват. Поне мъничко. Тогава могат да се съберат, да речем, трима, и да хванат всеки самоуверен глупак. Бяха ме обкръжили от три страни. Пътят към Елблонг беше преграден от Кшищоф; на пътя, по който вървях, стоеше жена на средна възраст, със сурово лице, като на кондукторка в автобуса; откъм полето с лек, грациозен бяг се приближаваше слаб юноша. Впрочем беше ясно, че младостта и телосложението няма да му попречат да ме сплеска на килимче, да ме изтупа и да ме сложи пред вратата. И дори добрата девойка Марта да беше решила да ми помогне, както правят всички симпатични девойки в холивудските екшъни, след като героят бъде окончателно притиснат към стената, и двамата щяха да ни напляскат и да ни сложат да стоим в ъгъла. Трима полицаи — това не е шега работа. Хукнах към полето, разчитайки, че ще успея да се промъкна между жената и юношата — на Кшищоф все пак щеше да му попречи синджирът. Не бях взел предвид само едно — отсъствието на огнестрелно оръжие, едва ли не принципно пренебрегвано от тях, не означаваше, че полицаите са опасни само отблизо. Кшищоф замахна с ръка и камъчето, същото, което така глупаво бях сложил в пакета с цигари, ме удари под коляното. Кракът ми моментално се счупи и аз паднах. Ходилото и коляното ми изтръпнаха и започнаха да ме бодат, сякаш бяха потопени в раздробен лед.

— Нали ти казах — няма къде да избягаш! — извика Кшищоф с упрек.

— И защо трябваше да ме караш да те осакатявам? Мислиш си, че сме някакви злодеи? Мислиш си, че това ни е приятно? Те бавно дойдоха при мен, а аз лежах и се превивах не толкова от болка — кракът не ме болеше, просто не го усещах, — а от безсилие и обида. Трите любопитни физиономии увиснаха като тъмни петна над мен. Как ми хрумна, че ми се пуши! Ако се измъкна, ще спра цигарите! Честна дума, ще ги спра! Юношата леко ме подритна в хълбока. За което си заслужи зашлевяване по врата от Кшищоф.

— Какво правиш? Поведението ти е недостойно за културен човек.

— Проверявам дали не се преструва — отговори хлапакът обидено.

— Пред мен няма как да се преструват — каза Кшищоф с гордост.

— Ако не си наясно, от двайсет метра пробивам със стоманено топче вратата на кола. Пробивам я! Той ми подаде ръка.

— Ставай. Някога случвало ли ви се е да сте проснати в краката на трима недружелюбно настроени граждани? Дори и да не се стремят незабавно да ви строшат ребрата? Може и да се е случвало, стават такива неща. Тогава си спомняте, че не е много приятно. А ако не ви се е случвало — доверете ми се. И не се опитвайте да го пробвате лично.

— Ставай — повтори Кшищоф. — Не ти мислим лошото, сам виждаш… Разбира се, че щях да стана. Къде ще ходя? В края на краищата щях да получа няколко ритника от юношата и щях да стана. Само че в този миг на фона на тъмното небе се мярна дълга светла върлина — и се стовари върху тила на пан Кшищоф. За пръв път в живота си се убедих, че „да ти излязат очите от орбитите“ не е метафора. Пан Кшищоф изцъкли очи и тежко рухна на земята. А дъската описа втори кръг и мрачно се вряза във физиономията на хлапака, строши се с трясък, след което едната й половина се стовари върху темето на жената полицай. Седнах с усилие, заобиколен от три неподвижни тела. Като се има предвид жизнеността на функционалите, особено на полицаите, ударите явно бяха майсторски.

— Гад — изрекох мрачно, гледайки човека, държащ в ръце остатъка от върлината.

— Ама че гад! — Нали те спасих, какъв ти гад! — възмути се Котя.

— Вижте го само — изрод. Нямаше кой да ме види, полицаите лежаха натъркаляни един до друг. — А защо толкова примитивно? — попитах мрачно.

— Дъска по тиквата… с твоите възможности… куратор?

— Какво общо имат тук възможностите? — Котя хвърли дъската.

— Няма нищо по-сигурно от здравото дърво! Ако не вярваш, изчакай да се свестят и ги питай!

— А, не… по-добре… — Опитах се да стана и бях принуден да се облегна на ръката на Котя.

— По дяволите… кракът ми не се прегъва!

— Извиняваш ли се, че ме наруга? — попита Котя.

— Няма начин! Та ти искаше да ме убиеш!

— Така си и знаех… — Котя прекара ръка и във въздуха просветна чудновата плетеница от букви.

— Да вървим!

— Къде? — продължавах да се репча аз, макар че жената полицай простена и се размърда. — У нас, вкъщи. Нямах особен избор. Облегнах се по-здраво на рамото на Котя и пристъпих към пламтящите в зелено букви — като във футуристичен рекламен надпис.

6

Най-лесно можеш да разбереш един човек, ако видиш дома му. Имах познат, когото всички смятаха за голям развейпрах — можеше цяла седмица да се мотае по гости, да купонясва в непознати компании, да спи на пода, завит с мръсен пешкир, да се храни с цаца в доматен сос и с миналогодишни мухлясали сухари. Впрочем при това той запазваше някакво благоприличие и не се увличаше от пиянството — така че всички си обясняваха поведението му с удивителна житейска непретенциозност. Какво беше учудването ми, когато му гостувах за пръв път! Мъничкият двустаен, завещан му от починала на преклонна възраст баба апартамент беше ремонтиран с мерак — е, може и да не беше „евроремонт“, който струва повече от самия апартамент, но във всеки случай не беше и посещение на бригада пияни молдовски строителни работници. Скъпи дървени прозорци със стъклопакети, на пода не някакъв си ламинат, а паркет, при това не лакиран, а излъскан с паркетин! Всичко съвременно, спретнато, направено с вкус, сякаш тук живееше млад талантлив дизайнер, а не журналист, пишещ за компютърен хардуер за специализирани издания. Кухнята ме смая с огромната печка с някакви хитри режими на работа и вграден аспиратор — при това си личеше, че не стои неизползвана. А окончателно ме довърши огромният портрет на баба му, не без талант нарисуван с темперни бои и окачен на стената в красива рамка. Портретът беше дело на „развейпраха“. След този случай реших да не съдя за хората, преди да им отида на гости. Бил съм неведнъж у Котя и бях сигурен, че му познавам и кътните зъби. Впрочем струваше ли си да говоря така, след като отдавнашният ми приятел се оказа функционал, нещо повече — куратор, главният сред функционалите на планетата Земя? Кой знае защо, бях убеден, че ще се окажем не в московския апартамент на Котя, а някъде на съвсем друго място. И този път предчувствието не ме излъга. В самото преместване нямаше нищо удивително. Сякаш преминах през отворена врата или през митнически портал към друг свят. Нямаше ги нито зловещите мъки, нито райската наслада, с които, според мнението на фантастите, са съпроводени нула-транспортирането, хиперпреходите и останалите измислени начини за преместване в пространството. Ние просто изчезнахме от пътя край полското градче Елблонг и се появихме на друго място. Не обичам особено много да ругая. Но този път изругах — и от изненада, и от рязката болка в ушите. Наложи се да се прозина дълбоко няколко пъти, за да отслабне натискът в ушите ми. Докато опитният Котя, както забелязах, пътешестваше през пространството с широко отворена уста. Стояхме в центъра на кръгла мраморна беседка. Над главите ни имаше купол, като че ли от бял мрамор, толкова тънък, че проблясваше като матово стъкло. Куполът се опираше на тъмнозелени колони, покрити със спирална резба. Подът също беше мраморен, зеленикавобял. Но най-потресаващ беше пейзажът наоколо. Страшно високи планини със снежни шапки на върховете. Залязващото слънце осветява отдолу леки ивици облаци — розови, люлякови, виолетови. Въздухът е студен и разреден.