Белова - Страница 21

— Какво, да не сме на Марс? — попитах.

— Ти по-добре знаеш, не съм бил там — промърмори Котя.

— Мамка му… какъв студ… Това е Тибет.

— Шамбала? — отново се опитах да се пошегувам аз.

— Да — кимна Котя.

— Да вървим… студеничко е тук. Студът наистина проникваше до костите. Излязох от беседката, като продължавах да се облягам на Котя. По стръмния склон слизаха каменни стълби — към малка долина между гънките на планината. Там, оградени от висока каменна стена, се издигаха някакви постройки. Червеникав, прояден от времето камък на стените, малки прозорчета — като бойници. Будистки манастир?

— Манастир? — попитах аз.

— Не съвсем. Официалната резиденция на куратора в нашия свят. Погледнах Котя и поклатих глава. — Все пак си гад…

— И защо? — Като че ли не знаеш колко си мечтаех да отида в Тибет! Котя опря пръст до слепоочието си и го завъртя.

— Не, ти със сигурност си откачил… Да вървим долу, че да не се окаже посещението ти в Тибет първо и последно. Облегнат на рамото му, закретах надолу. Котя сумтеше и пъхтеше, сякаш не притежаваше силите на функционал. Ох, какъв майстор на преструвките е… А аз изведнъж осъзнах, че не изпитвам никаква, обида или гняв към него. Сякаш не се беше опитал да ме убие. Сякаш не беше отговорен за цялото безобразие, случващо се с мен и около мен… А отговорен ли беше всъщност? Откъде знам кой или какво е това „куратор“? Какво може той и какво — не? Какви „синджири“ съществуват за него?

— Трябва да си поговорим сериозно, Котя — казах аз.

— Трябва — рече Котя виновно.

— Не споря…

— Иска ми се такъв да ти отвъртя, че да отлетиш от Тибет до Пекин — казах аз замечтано и почувствах как той потрепна.

— Какво, страх ли те е?

— Има нещо такова — призна си Котя. — Защо не нашамари ляховете*? Като мен в колата?

[* Лях (жарг.) — поляк. — Бел.прев.]

— Ами така… с цел разреждане на международното напрежение. За да не се получи конфликт. Да не се обидят. Котя изсумтя.

— Е, извинявай. Ако бях в течение, щях да те оставя да лежиш на пътя… Дръж се, де! Подхлъзнах се на едно от заледените стъпала и едва не полетях надолу. Котя с усилие ме удържа. Спря се и каза тъжно:

— Уф, къде са тези кретени? Пак ли въртят колелата си? Нали наредих — един винаги трябва да следи беседката!

— Какви кретени, какви колела? — попитах аз. Сякаш в отговор на въпроса ми, вратата на най-голямата постройка се отвори. От нея като оранжеви портокали се изсипаха пълни хора с широки безформени дрехи.

— А разправяше, че не е манастир! — казах аз с упрек.

— Казах „не съвсем“ — поправи ме Котя.

— Нали трябва да се занимават с нещо? Разбираш ли, та аз за тях…

— Буда? — попитах с интерес.

— Не. Но максимално близкият до него праведник рече Котя с гордост.

— Аха. Праведник. „Момичето и нейното куче“ — казах тихо аз.

— Какво? — Не, не. Нищо. Праведник, щом казваш… „Осмокласничката и учителят по физическо“. Този път Котя ме чу и за мое задоволство се смути. През това време монасите се приближаваха, а бръснатите им глави проблясваха. Оранжевите тоги сякаш светеха във вечерния сумрак.

— Така, така… — Котя им махна с ръка. Извика им нещо гърлено, те му отговориха и неколцина хукнаха обратно. Котя съобщи:

— Изпратих най-будните да ни приготвят горещи вани. Не знам за теб, но аз съм премръзнал. След около половин час аз, потопен до гърлото в горещата вода, изпълнила високото дървено корито, пиех от глинена пиала* пареща напитка, която Котя наричаше тибетски чай. На вид тази кафеникавозелена гореща и гъста течност напомняше по-скоро желе. На вкус… да, силен чай, в който щедро са наблъскали мазнина и сол, а после са разбили всичко в гъста субстанция. Сигурен съм, че вкъщи не бих изпил и глътка. Дори и от любопитство. Дори и в някой моден ресторант.

[* Пиала — азиатска чаена чаша без дръжка. — Бел.прев.]

Но тук напитката кой знае защо можеше да се пие. И даже доставяше удоволствие. Отстрани беше разположено още едно корито, в което се беше потопил Котя — със същата пиала в ръка. Той пиеше чая си с примляскване и с възторжени охкания, които ми се струваха леко преувеличени. Помещението, в което бяха сложили „ваните“ ни, не беше голямо, с нисък окаден таван. Всичко тук беше потъмняло — от времето, от дима, от наслоена мръсотия. Подът, както ми се стори, беше от отъпкана до твърдостта на камък пръст, леко засипан отгоре с някакви сухи треви. Единствените анахронизми бяха ярките гумени килимчета за баня — розови, с патета и рибки, хвърлени на пода край коритата ни. Е, и чудовищният агрегат китайско производство, съчетаващ в себе си лампа, малък черно-бял телевизор, радиоприемник и още някакви чаркове. Лампата светеше, телевизорът също работеше, макар и да показваше само бял шум. Радиото грухтеше, от време на време изплювайки отделни нечленоразделни срички:

— Син… бай… сем… иц… ка… ец… Китай, ясна работа… Появиха се Дава и Мимар — същите онези „будни монаси“. Всеки носеше по ведро с гореща вода, които изляха бавно в коритата. После Мимар (впрочем може би това беше Дава) извади сива торбичка, развърза я и сипа във водата някаква сушена трева.

— Какво е това? — попитах Котя недоверчиво. — Древна тибетска медицина. Не знам защо гледаш с такова подозрение! Някакви треви. За аромат. Или за здраве.

— И как иначе да те гледам? — свих рамене аз. Междувременно монасите излязоха, все така дистанцирани и безмълвни.

— Лъгал си ме през цялото време, откакто те познавам! Преструваше се на обикновен човек! А после се опита да ме убиеш! Можеш ли да ми обясниш това по някакъв начин?