Белова - Страница 22

— Мога — отговори Котя с необичайно сериозен тон. И след кратко мълчание добави:

— Питай — ще отговарям. Лесно е да се каже „питай“! Вече ми се беше натрупало такова количество въпроси, че отначало се обърках. Котя чакаше търпеливо, отпуснат в коритото си.

— На колко години си? — попитах аз.

— Какво пък се хвана за това? — учуди се Котя.

— Нали вече ти казах — на повече, отколкото изглеждам.

— Помня. Но конкретно? Колко? Котя си пое дъх със свистене. Отметна глава така, че удари тила си в ръба на коритото, и рече мрачно:

— Четирийсет и девет. Кой знае защо, веднага му повярвах. — Две световни войни и революции — казах аз ехидно.

— Куратор… Та ти си само с четвърт век по-голям от мен! А защо лъжеше?

— Редно е кураторите да са стари — каза Котя.

— Стари, мъдри, опитни. А аз станах куратор само преди двайсет и три години… Как да ме уважават при това положение?

— А как стана куратор? — попитах аз, вече започвах да се досещам това-онова. Котя въздъхна. Свали си очилата, кой знае защо ги потопи в горещата вода и ги окачи на ръба на коритото.

— Е? — окуражих го аз. — Аз… изтриха ме. Акушерът беше от Аркан, сега работи в друг свят, не при нас… — Котя помълча малко.

— Станах функционал… само не се смей… функционал-музикант.

— Какъв?

— Музикант.

— Цигулар? — попитах с ирония.

— Саксофонист. Замълчах, не знаех какво да кажа. А Котя продължи замечтано: — Да можеше да ме чуеш как свирех! Имах много рядък инструмент — бас-саксофон…

— Изработка на Страдивариус? — Ако ще се подиграваш, няма да ти разказвам нищо! Вдигнах ръце примирително.

— Извинявай. Изплъзна ми се от устата. Изобщо не знаех, че има различни видове саксофони. — Има седем вида. Най-разпространените са тенор и алт… А басът е голяма рядкост. Точно на него свирех.

— А какво се свири на него? — продължавах да недоумявам аз. — Ами… има най-различна музика за саксофон — отговори Котя уклончиво.

— Но аз предимно импровизирах. Свирех… — той замълча, но все пак довърши: — … в ресторант.

— Джаз — музиката за дебелите — промърморих аз.

— Аха — изсумтя Котя. — Нима още не си разбрал, че всички ние сме прислуга? Каквото е съдържателят на хотела, това е и собственикът на ресторант, и митничарят на кръстопътя между световете. Ето и аз… учех в журналистическия факултет, мечтаех да работя в „Комсомолска правда“ и изведнъж — станах никой. Два дни се скитах по улиците, добре поне, че беше лято. А после ми позвъниха… знаеш, тогава нямаше мобилни телефони. Тогава бяхме Съветски съюз, Брежнев скоро беше починал, на власт беше Андропов… Знаеш ли кой е Андропов? Откъде да знаеш… Той беше ръководител на КГБ, веднага започна чистка. Арестуваха всякакви рушветчии, уволняваха онези, които се занимаваха с лични дела през работно време… отцепват например магазина и киното и проверяват дали човек е в отпуска или през това време трябва да е на работа…

— Знам и за Съветския съюз, и за Андропов. Арестували са — и правилно са постъпвали — казах аз. — Нима корупцията е хубаво нещо? А ако при нас някой отидеше на кино през работно време… какво ти кино, само да стане, за да се почеше по задника, и Андрей Исакович веднага го изхвърляше на улицата с шутове! Котя се изкашля и известно време ме гледа замислено. После каза:

— В някаква степен, разбира се… Но това няма връзка с историята. Накратко — бях сигурен, че съм станал жертва на КГБ. Че се опитват да ме побъркат или просто се гаврят… Искаше ми се да го попитам защо КГБ изведнъж ще вземе да се гаври с един студент, но се уплаших, че Котя отново ще се впусне в скучни и съвсем излишни спомени, затова премълчах.

— Минавах покрай една телефонна будка — продължи Котя.

— И изведнъж телефонът в нея звънна. Един такъв железен уличен телефон… в него трябваше да се пусне монета от две копейки… Смяташе се, че на такива не можеш да позвъниш, защото нямат номер. Всички знаеха, че на запад можеш да позвъниш на уличните телефони, защото често го показваха по филмите, но у нас, кой знае защо, не беше възможно. Но този телефон звънна…

Приближих се и вдигнах слушалката. Той замълча.

— Казаха ли ти адрес, на който да се явиш?

— Да. Там намерих странна постройка — малка двуетажна къщичка от червени тухли и покрив, покрит с желязо. Беше притисната между две дванайсететажни панелки, представяш ли си? По онова време у нас не строяха така. Не щадяха старите къщи, веднага биха я срутили…

— И сега биха я срутили — отбелязах. — Земята е скъпа.

— На първия етаж имаше магазин за музикални инструменти — продължи Котя. — Приближих се, поразгледах… и си избрах саксофон. Сам не знам откъде ми хрумна. Но изведнъж разбрах, че е създаден за мен…

— Котя се изкикоти.

— Качих се на втория етаж, а там беше страшен бардак — разбити прозорци, мазилка по пода, някакъв раздрънкан диван… Седнах на него и започнах да свиря. Никога не съм имал музикален слух. Като дете майка ми ме заведе при някакви познати музиканти, но те веднага й казаха, че не бива да се измъчват и детето, и пианото… А тогава просто седнах и засвирих. Гладен, неразбиращ какво се случва — седях и свирех. След три часа при мен дойде акушерът ми… Вече не го прекъсвах. Слушах как Котя започнал да свири пред публика — понякога в най-обикновени, човешки заведения, но по-често в ресторанти и клубове, държани от функционали. Той свирел за функционалите и за хората, ползващи се от нашите услуги. Така изминала половин година. После Котя се запознал с куратора.