Белова - Страница 27

Как да се направи светът по-добър — това е нещо, което всеки разбира по свой начин. Но всички хора заедно знаят и разбират, че в този по-добър свят няма да им се налага да работят и ще ги обича и пази цялата огромна и щастлива земя. За съжаление всеки вижда различен път към построяването на такова прекрасно общество. И в края на краищата нито старанията на философите, нито усилията на социолозите са спомогнали за изобретяването на нещо по-жизнеспособно от класическата Утопия — в която дори и най-скромният земеделец има поне трима роби. На човечеството просто не му достига двуног добитък. Вече някак не е модерно да се превръщат в роби ближните ни, а още не сме се научили да създаваме роби от зъбни колела или белтъчини. Но веднага щом се научим, ще я имаме. Утопията. Тази, за която човечеството е достойно. Така и не разбрах какви все пак са отношенията на Котя с монасите от будисткия манастир, за какъв го смятаха и защо му прислужваха. Но на сутринта всичките ми дрехи бяха в идеално състояние, чисти и изгладени, а когато излязох от малката стаичка, в която нощувах, в „английската зала“ вече беше сервирана закуска. При това съвсем неотговаряща на миролюбивата религия: омлет, салам, кренвирши…

— Докъде си ги докарал монасите… — промърморих, поглеждайки към Котя. Той вече опустошаваше кренвиршите, като ги обливаше с кетчуп преди всяка хапка. И беше облечен така, сякаш е слязъл на закуска в помпозен хотел — панталони, сако, нова риза. Само дето не си беше сложил вратовръзка…

— Ако знаеш какво ми струваше! — отговори Котя с гордост.

— За обяд ще сварят кокошка!

— Жива? — предположих, докато си сипвах от омлета — изстинал, но изглеждаше вкусен. Котя се изкикоти.

— Илан още спи — каза той, макар че не го бях питал.

— Ще изчакаш ли да стане, или ще тръгваш?

— Ще хапна и тръгвам — казах аз, като погледнах накриво малкото прозорче. Зад него се виждаха сивият студен изгрев и оцветените в розово върхове на планините. Дощя ми се да чета Рьорих и Блаватска.

— Ще те преместя в Москва — каза Котя.

— Става ли? Оттам има три удобни прохода за Оризалтан. Там ще намериш Андрюшка…

— Той сложи един плик пред мен. — Тук има писмо. Можеш да го прочетеш, не съм го залепил. Взех плика — старинен, с марка с надпис „Поща на СССР“ — и го прибрах в джоба си. Котя продължи:

— В писмото моля Андрюша да ти осигури безопасен преход до Твърд и контакт с някой от ръководството им. Неофициално, разбира се. Но каналът е проверен, използван е многократно.

— А аз си мислех, че човек не бива да си има работа с религиозни фанатици…

— Умолявам те, Кириле! — изсумтя Котя.

— Фанатиците тичат и изпълняват заповеди, а ръководството винаги е вменяемо. Сигурен съм, че ако можем да съперничим на Аркан, те бързо ще влязат в преговори.

— Тогава какво да правя? Да моля за помощ? — попитах аз, чоплейки омлета. Не, все пак не беше вкусен.

— Ами да. Така и така… ти си функционал, прекъснал връзка с функцията си. И тъй като си приятел на куратора, убедил си и него, тоест мен, да тръгне против Аркан. Разказал си ми за посещението си там, за злата акушерка Иванова… и аз съм се трогнал. И ето че сме готови да се изправим срещу Аркан. Трябва само да узнаем как да правим хората функционали…

— Или функционалите — хора. Котя се усмихна.

— Именно! И да откриваме пришълците, да затваряме проходите между световете…

Работата е много. Но ние сме готови да приемем тук делегация от Твърд и да й осигурим транспорт и пари.

— Те ще се побъркат в нашия свят — казах аз.

— Не е изключено! — отговори весело Котя.

— Но могат да се напънат, да се помолят и да се адаптират.

— И ще ми дадат отговор? Веднага?

— Едва ли — поклати глава Котя.

— Бюрократите са навсякъде. И при църковниците ги има. Така че, когато изложиш позицията ни, върни се на Оризалтан. Или поживей при Андрюша — той е гостоприемен човек, — или отиди в Москва. Честно казано, не знам как ще ти бъде по-спокойно.

— А как да поддържам връзка с теб? — Когато се появиш в нашия свят, ще го усетя — отговори Котя.

— Но за всеки случай… ако изгубя тези способности… Той измъкна от джоба си черен кожен визитник — абсолютно немислим предмет за предишния Котя. Подаде ми сребрист правоъгълник. Там имаше само номер. Дълъг номер.

— Сателитен — каза той. — Какво да направя? Защо да се отказвам от техниката?

— Аха. — Прибрах визитката.

— Яко. Котя и сателитен телефон — това също беше странно. Доста по-странно от факта, че е куратор на функционалите на планетата Земя…

— Аз също не смятам да безделнича — поясни Котя.

— Сега ще имам разговор с един политик…

— С Дима — блеснах аз с ерудиция. Котя се изкикоти.

— Ти си като човек, който се е сприятелил с един китаец, а после е срещнал друг и казва: „А аз се познавам с господин Сун Вин — знаете ли го?“. Не, Котя. Ще имам по-сериозна среща. С Пьотр Петрович… ако това име ти говори нещо.

— Предай поздрави на Саша, референта му — отвърнах аз. Котя се запъна и ме погледна с явно смайване.

— Охо… И кога успя… впрочем както и да е. Може би и вратовръзки умееш да връзваш? Той извади от джоба на сакото си завита на руло копринена вратовръзка, златиста, с едва забележими виолетови рибки. Явно скъпа.

— Умея — отговорих.

— Завързвах връзките на баща ми. Той все молеше ту мен, ту майка ми да му ги завързваме.

— А аз така и не се научих — рече Котя. Безмълвно премерих вратовръзката на себе си и направих най-елементарен възел.