Белова - Страница 29

— Мъж. В смисъл — аз съм мъж. А там… да, жена ми. Мъжът като че ли беше готов да слуша всякакви; дрънканици в момента.

— Първи?

— Аха — казах напосоки. — А на мен втори. Или втора.

— Той се изкикоти.

— Нямам вяра на докторите, един път вече чакахме дъщеря… Измръзна ли? Свих неопределено рамене и получих метална манерка с оловна капачка.

— Пийни си. Все така ошашавен, послушно отпих. Конякът потече по гърлото ми тежко и горещо. Мамка му, не още от сутринта!

— Пушиш ли?

— Аха… — Почерпи се. Цигарата от кутията силно „Марлборо“ с бандерол вече взех напълно съзнателно. Трябваше да притъпя с нещо гадния вкус в устата си. Никога не бях пил коняк сутрин — и правилно съм постъпвал!

— Дъщеря е добре, двама сина също е страхотно — разсъждаваше мъжът.

— Ех, бих отишъл на раждането, честна дума, не ме е страх! Но жена ми не искаше. „А ако изведнъж вземеш, че ме разлюбиш? — каза.

— Случвали са се такива неща…“ Тя ми е умничка, всичко изчете за раждането… Той отпи от коняка и добави непоследователно:

— Всички жени са глупачки! Как ли пък няма да я разлюбя… Дръпнах си няколко пъти от цигарата и се огледах крадешком. Така… трябва да тръгна покрай оградата на родилния дом…

— Успех — казах му.

— Аз май ще тръгвам. На мен такова… казаха ми, че още е рано. Да съм дойдел следобед.

— Да, на мен също — призна мъжът.

— Но аз ще постоя да попуша. После ще надникна да видя какво става. Току-виж са сбъркали. А? Нямам им никаква вяра на докторите… Стиснахме ръце за довиждане и аз тръгнах покрай оградата, оставяйки словоохотливия татко да дочака новини от ненадеждните лекари. Колкото и да е странно, тази среща ме развесели. Вървях и се усмихвах. Хората изобщо не подозираха за съществуването на функционалите. Живееха и се радваха. Работеха и раждаха деца, излизаха в отпуски и спестяваха за нови коли, печаха на вилите си шишчета и играеха с приятелите си на преферанс. Функционалите за тях бяха същата глупост, както Човека-паяк или трансформърите. И изобщо не беше сигурно, че биха сменили живота си за нашите чудеса… Макар че не. Биха го сменили. Има една чудесна награда — много, много дългият живот. И тази награда ще натежи над всичко останало. Виж, ако го имаше и едното, и другото. И способностите, и свободата… Но всъщност ние с Котя точно с това сме се заели. Нали? Замислен, допуших цигарата и я хвърлих в една локва поради липсата на кошче в полезрението ми. Интересно защо човек, ако реши да направи боклук, все пак ще запрати угарката си или смачкан пакет от чипс някъде във вече съществуваща купчина боклук? В краен случай в яма или локва, край пътя или в канавката. А онзи, който прави боклук посред пътя или на тротоара, предизвиква всеобщо възмущение. Навярно в дълбината на душата си всички, даже най-немарливите, разбират, че да се прави боклук не е хубаво!

— И къде е тук кулата? — промърморих, озъртайки се под светлината на редките улични лампи. Жилищна кооперация, трансформаторна подстанция, още една кооперация… О! Това не беше кооперация. Тясна триетажна сграда — един вход, по три прозореца на всеки етаж — това изобщо не беше жилищна кооперация. Това беше още един вариант на митническа кула! Разбира се, след къщурката на Василиса в Харков можех и да не се учудвам. По-скоро моето обиталище изглеждаше необичайно стилно, дори гледано откъм Москва — истинска кула, макар и водонапорна. Но в къщичката на Василиса се усещаше мирисът на друг свят. Чувстваше се _функцията_. Пък и нейното увлечение по ковачеството беше налице. А това тук беше най-обикновена сграда. Само че доста занемарена, както се казва, „пролетарска“ сграда. На прозорците имаше мръсни завеси и саксии с повехнали цветя. На покрива се виждаше някаква крива антена. Вратата на входа беше дървена, стара, обкована с желязо, боядисвана неотдавна, но с калпава кафява боя, вече започнала да се лющи, разкривайки син цвят отдолу. Бравата — евтина, механична. Впрочем вратата така или иначе беше отворена. И отвътре се носеше нечий скърцащ глас:

— Между другото, това е вече втори случай за тази година. Седях без интернет три часа! А вие отказвахте да дойдете!

— Но защо ви е интернет посред но… — започна и веднага млъкна нечий уморен глас.

Предпазливо влязох във входа. Вонеше на котки. Те едва ли живееха тук реално, това беше само имитация, мимикрия. Качих се по нащърбените стъпала до площадката на първия етаж. Тук имаше само една врата — също полуотворена. През протрития дерматин стърчаха снопчета синтепон. Табелката с надпис „1“ висеше на един винт. Отвътре струеше светлина. Надзърнах и тихичко влязох. Влизаше се направо в стаята, без никакво антре. Тя беше много голяма, отрупана с вехтории, но удивително чиста. Изглеждаше като въплътен рай за побъркан на тема компютри тийнейджър.

В единия ъгъл имаше голямо незастлано легло. Нямаше да е зле да поизгладят възглавниците и да изпънат одеялото… изглежда, на това легло падаха и веднага потъваха в сън. В другия ъгъл — модерна готварска печка. Неизползвана. На искрящата стъклокерамика стоеше обикновена микровълнова фурна с отворена вратичка. Направо на стъклената поставка лежеше четвъртинка пица. В третия ъгъл имаше як шкаф с книги. Разноцветни разрошени томчета фантастика съжителстваха с някакви технически упътвания с меки обложки и сериозни тъмнозелени томове с академичен вид. В четвъртия ъгъл — е, там беше крайъгълният камък на помещението. Огромна компютърна маса. Системен блок с такъв размер, че в него можеше да се помести нелош сървър. Два грамадански монитора. Принтер и скенер. Кафеварка — стори ми се, че е свързана с USB кабел към компютъра, но предпочетох да реша, че ми се е привидяло. Но поставката под чашката за кафе вече без никакво съмнение беше свързана с компютъра. Виждали сме такива джаджи, продаваха ги със стотици преди Нова година и двайсет и трети февруари, най-добрият подарък за младия сисадмин и неговата млада сисадминица… И всичко това беше разположено съвсем леко и незабележимо на масата. Нали ви казвам — това беше истинският център на стаята, нищо че беше в ъгъла. А пред масата имаше Кресло. Именно Кресло, с главна буква. Нещо ми подсказваше, че тази исполинска конструкция от тъмна кожа, издигаща се над лекомислени колелца, не може да се купи просто ей така. Сигурно може да се поръча някъде в Италия срещу много големи пари. Това беше не просто място за седене, върху което да си отпуснеш задника, а нещо като пашкул с извънредно висока облегалка, издадени напред „ушички“ в района на главата и страшно широки подлакътници. Общо взето, намерете снимка на Рокфелер или Чърчил зад работното писалище и ще разберете какво имам предвид. Но в шедьовъра на мебелното изкуство седеше съвсем не тийнейджър, който би изглеждал уместно в тази стая, и не шкембест началник, който би бил в хармония с креслото. В коженото чудовище се беше вместил като изсъхнал орех в корубата си мършав белокос старец с увиснали на коленете панталони и захабена риза с къси ръкави. Пред него стояха двама младежи, мои връстници, в униформи с надписи „Корбина телеком“ на гърбовете. На ъгъла на бюрото, между стареца и младежите, лежеше някакъв документ.