— Няма да подпиша приемателния протокол — казваше старецът с явно удоволствие.
— Имаме договор за денонощно обслужване. А аз бях без интернет три часа!
— Два часа и двайсет минути…
— Няма значение! Дойдохте късно, оправяхте го дълго!
— Господин Цербиков, къщата ви е стара, всички комуникации са изгнили…
— Тази къща ще ви надживее, младежи! — възкликна весело старецът и аз си помислих, че прогнилият заядлив дръвник е напълно прав: къщата щеше да издържи дълго, много дълго… В този момент погледът на стареца се плъзна към мен. Изглежда, възрастта ми даде повод да зачисли и мен към интернет провайдърите.
— А вие какво можете да кажете? — възкликна пламенно дъртакът.
— Аз съм по друг повод, Николенка — казах, като потрепнах от така братското обръщение към стария скандалджия.
— Само трябва да вляза през една врата и да изляза от друга. Старецът примигна. После безмълвно подписа документа. Единият от младежите го взе, като не успя да сдържи въздишката на облекчение, и двамата корбинци хукнаха към вратата. Намигнах на страдалците. В отговор младежът, сграбчил приемателния протокол, измъчено завъртя очи. Така е. Да отговаряш за техническата поддръжка е най-ужасната работа. А ако се намери някакъв такъв инатлив скандалджия, става съвсем зле… Вратата хлопна след интернетаджиите, стъпките им затропаха по стълбите. Явно бързаха да се ометат оттук.
— Нещо не те помня. — Старецът присви очи към мен.
— Досега… не сме ли се виждали?
— Не.
— Ех…
— Той ме гледаше и все не можеше да достигне до определен извод.
— Ти… функционал ли си? — Бивш. — Реших да не го лъжа.
— А… омръзна ти да стоиш на синджир? — Господин Цербиков намигна. — Ех… младост. А да не мислиш, че на мен ми е било весело? През хиляда осемстотин шейсет и шеста. Застаряващ човек, обрулен от живота, но любознателен и получил обидно къс синджир — три хиляди и седем метра!
— Ох… — въздъхнах аз.
— Мога да стигна до стените на Кремъл, но вътре — нито крачка — каза старецът с такава обида, сякаш бе свикнал да ходи на работа в Кремъл. А може би наистина беше свикнал? Кой знае какъв е бил… — Макар и възрастен човек, по природа съм буен и свободолюбив, лесно ли ми е било? Но издържах! Дочаках телефона, радиото, телевизията. Сега наистина е лесно. Целият свят е на ръка разстояние, какво като съм на синджир! Изчаках търпеливо, докато спре да се кикоти, и неволно поглеждах над рамото му към монитора. Да, забавно. Доколкото можах да разбера, и на двата екрана беше отворен един и същи блог — електронен дневник, популярното развлечение на младите безделници и старите лентяи. На единия монитор старецът участваше от името на девойка, а на другия — от името на младеж. Двамата персонажи разпалено се ругаеха. Цяла тълпа, вероятно истински хора, коментираше случващото се. — Забавления, забавления…
— Старецът проследи погледа ми.
— Осъждате ли ме? Напразно си пилея времето, а?
— Не е моя работа — отвърнах.
— Разумен подход! Разбирате ли, младежо, от висотата на преживените си години лесно виждам, че всяко човешко действие е суета на суетите. Любовта, омразата, дружбата, вярата, презрението, ревността, яростта, патриотизмът, вдъхновението — всичките ни чувства изгарят и стават на нищо. И има ли значение дали наистина обичаш…
— Той се запъна и уточни: — Поради възрастта си съм принуден да изключа плътския компонент на любовта… Или само имитираш любов, заставяйки и себе си, и околните да повярват, че изпитваш неземни страсти?
— Не знам. Навярно все пак е важно.
— Вие сте млад — изрече старецът с топла бащинска интонация.
— Ах, колко сте млад… А знаете ли, че по време на войната с Бонапарт бях по-млад от вас, бях съвсем дете, но все така буен и разпален. Избягах от татковия чифлик на война и служих цяла година като барабанчик. И бих застрелял на място всеки, който иронизира любовта ми, вярата ми или патриотизма ми! Но за щастие времената се променят. Сега дуелите не са на мода. И изобщо, всичко стана „лайт“. Любовта е лайт, вярата е лайт, патриотизмът е лайт. Но аз изобщо не се оплаквам! Навън е лято, децата тичат, птичките пеят, няма войни и епидемии. Всичко си следва своя ход! Всичко върви към по-добро в този най-добър от световете, както казваше мъдрецът Волтер…
— Навън е зима — казах аз.
— И нощ. Децата спят, птиците са отлетели в топлите страни. Но войни и епидемии като че ли няма. Затова пък ги има терористите и СПИН.
— Накъде сте? — попита рязко старецът.
— Към Оризалтан.
— В Орисултан, младежо. За вас…
— Той смръщи чело.
— Наистина не знам! Функционалите минават безплатно, а вие сте бивш функционал… Ще ви взема половин цена. — Добре.
— Четиристотин и осемдесет рубли. Извадих от якето пет стотачки и му ги дадох. — Няма нужда от ресто. Благодаря.
— Няма защо да ме обиждате с бакшиш, не съм ви лакей! — рече строго старецът. Извади от чекмеджето на масата кутия „Ред Бул“, пълна с дребни, и тържествено ми връчи четири петачки. Наложи се да ги взема. След това господин Николенка Цебриков стана неохотно. В името „Николенка“ имаше нещо ужасно фалшиво, като при съвременен новобогаташ, решил да си играе на староруска аристокрация. Но в същото време именно той имаше право и на сладникаво според днешните разбирания име, и дори на перченето си пред техниците. Ако наистина е избягал от къщи, за да воюва с Наполеон… Виж ти, вече не се учудвам дори от такива неща! С всичко се свиква…
— Последвайте ме — изрече тържествено старецът.