Белова - Страница 31

— Нужен ни е втори етаж, четвърти апартамент… Излязохме. Заизкачвах се по мръсното стълбище подир Цебриков. На втория етаж светеше слаба крушка без плафон. Имаше и две врати — с цифри „3“ и „4“.

— А тройката накъде води? — попитах аз.

— Антик.

— О! — казах с разбиращ вид.

— Смешно място.

— Изостанал, нелеп, примитивен свят! Как може доброволно да се спира научно-техническият прогрес. — А социалният?

— Социалният прогрес изобщо не съществува, младежо — изсумтя Цебриков.

— Ето, ще ви приведа един такъв пример: през хиляда деветстотин двайсет и пета година отидох в Санкт Петербург, за да посетя една прелестна девойка, да обсъдя с нея „Северни цветя“*, първия брой, и да се наям и напия с приятелите ми — за колкото ми стигнат парите… А пред Манежа — тълпа. Познати офицери. Извадили саби, тичат нанякъде… Викам им: „Накъде сте се понесли, карбонари?“. Бягам подире им, убеждавам ги… Навярно знаеш какво се случи след това? Та така, на разследването някакъв глупак казал, че съм крещял:

[* Известен петербургски литературен алманах от началото на XIX век. — Бел.прев.]

„За възмездие — против кавалерията!“. Явно ушите му отдавна са били обрасли с козина… Колкото и да се оправдавах, колкото и да се възмущавах — изгърмях заедно с декабристите. Разжалваха ме до обикновен войник, воювах в Кавказ с планинците… Та така, драги младежо! Кажете ми — с какво се различават тези събития с двестагодишна давност от днешните? Глупава власт; въставащ против себе си народ; честолюбиви заговорници, на които не им пука за този народ; страхливи караулни, готови да наклеветят някого, само и само да оправдаят себе си; бърз и несправедлив съд; вълнения и жестокости в Кавказ… Кажете ми, съществува ли такова нещо като социален прогрес, като развитие на обществото — от лошо към по-добро, от жестоко към хуманно? Аз мълчах.

— Не, не и не! — каза Цебриков прочувствено.

— Ето защо съм доволен от настоящата си участ. Не ми тежи веригата, към която съм прикован. Чудесата на техниката, възможността за глобално общуване, чудната свобода на нравите — във всичко това намирам истинските успехи на човешкия род. А съвсем не в социалните институти, които служат само за успокояване нравите на тълпата и самозаблуждаване на управляващата върхушка.

— Значи интернет? — попитах аз.

— Да — отговори предизвикателно Цебриков.

— Интернет. Телевизорът. Телефонът. Компютърът. Ето в кое е величието на човешкия дух! А зад тази врата е вашият Вероз. Всичко хубаво!

— А как да намеря митничаря Андрюша? — попитах.

— А, вие само минавате през нашите татари? — кимна Цебриков.

— Сега ще ви обясня всичко. Той известно време рови в джоба си, после извади ключ — старинен и масивен. Изглежда, обиталището му постепенно се осъвременяваше, мимикрираше под влияние на околната обстановка, но такива дреболии като ключа не се променяха. А може би ключовете не можеха да се променят? Той отключи врата и тържествено протегна ръка.

— Гледайте! Започнах да мигам от светлината — тук утрото вече беше настъпило. Кулата (или както изглеждаше от тази страна) стоеше, както си е редно, уединено, насред някакви ниски постройки, явно нежилищни. Или гаражи (макар че какви гаражи във Визим?), или хамбари. Повечето с малки куполи, високи колкото човешки ръст, и с ниски огради. Интересно… Това, което ме радваше, беше, че кулата беше на нисък хълм и местността бе удобна за наблюдение. Градът започваше на двеста метра разстояние. Беше напълно непознат, не приличаше на Москва, с начесто разположени кули със смътно познати очертания…

— Какво, минарета ли? — възкликнах аз.

— Разбира се. Тук Русия изобщо я няма, младежо. Тук са татари, там са финландци, тук вятичи, там — кривичи*… Московия, ако може да я наречем така, заема малко място и е населена предимно с мюсюлмани. Добре поне, че тук мюсюлманите не са толкова буйни, колкото при нас.

— Старецът изсумтя.

— Ето там, напред, виждате ли светлосиния купол?

[* Вятичи, кривичи — древни славянски племена. — Бел.прев.]

— Аха…

— Това е храмът на пророк Иса.

— Христос Спасителя? — досетих се аз.

— Именно. Мястото се почита, красиво е. Вървете към храма, невъзможно е да се изгубите. Спрете пред портата. Погледнете на десет-единайсет часа. И ще видите чудна купичка с часовник, птичка и малко магазинче долу. Погледнах Цебриков. Изглежда, неволният герой от въстанието на декабристите го усукваше. Или по-точно — разиграваше ме. Нещо не беше наред.

— А там… безопасно ли е за мен? — кимнах към града.

— Ако се държите нормално — да. Най-обикновен град. Не е по-лош или по-добър от нашата Москва… А, да! Имате ли нужда от тяхната валута? Кимнах.

— Мъничко. Да похапна. Да си купя някой сувенир…

— А, сувенирите… — Старецът кимна сериозно.

— Мисля, че ако смените хиляда рубли, ще ви стигнат. Нали не е твърде обременителна сума? Сумата, която Котя ми беше оставил в якето, едва ли надхвърляше петнайсет-двайсет хиляди. Хем не бяха малко, хем никак не бяха много… Дадох на Николенка хиляда. Старецът изведнъж изсумтя, почеса се по тила и бавно заслиза надолу, явно съжалил за предложението си. Аз търпеливо изчаках връщането му и получих няколко синкавозелени банкноти и шепа дребни сребристи монети.

— Малко над деветстотин тенге — каза Цебриков. — Колкото и да е странно, настоящите курсове на рублата и тенге са много близки.

— А езикът?

— Да, вие сте изгубили лингвистичните си способности — изкикоти се старецът.