Белова - Страница 3

[* Тимати, Децл — популярни руски рап певци. — Бел.прев.]

От учтивост все пак се усмихнах. И разказах умерено пошъл виц за съденето на твърде любвеобилен грузинец. Саша жизнерадостно се закикоти, подавайки ми бутилка бира. Явно беше доволен от компанията, която му се е паднала. Честно казано, и аз бях доволен. Пихме бира. Няколко пъти излязохме да пушим — почерпих спътника си с реквизираните от колата на Котя „Трежър“ и заслужих още един одобрителен поглед. Бирата не ни стигна и Саша предложи да вземем още от вагон-ресторанта. Разбира се, там не се намери английски ейл, но както е известно, след третата бутилка на човек му се занижават критериите и всички бири му стават еднакво вкусни.

Някъде към два през нощта легнахме да спим — в най-благодушно настроение. Александър мигновено захърка, но на фона на тракането на колелата това някак си не ме тревожеше особено много. Вентилацията във вагона работеше, което е нещо рядко срещано в украинските влакове. Подложил ръка под главата си, аз лежах по гръб и гледах в пробягващите по тавана отблясъци на лампите — приближавахме се към някакъв град. Интересно нещо… От всички възможни пътници да ми се падне такъв, дето знае за функционалите? Освен това ловко ме заприказва. Съвпадение? Или капан? Аз се бях измъкнал от системата. Бях нарушил законите на функционалите. Направо можеше да се каже, че бях започнал метеж. Победих полицая Андрей, убих „акушерката“ Наталия, а после успях да се измъкна от куратора… от бившия си приятел Котя. Разбира се, ако се изхожда от здравия разум, съвпадението е малко вероятно и Саша ми е пробутан да ме шпионира. Но, от друга страна, ако се разчита на здравия разум, аз отдавна трябваше да съм на болнично легло и да бълнувам — защото нима може да се повярва в други светове, към които водят тайни врати, сновящи из града функционали и управляващите всичко това тайнствени експериментатори?

Вдигнах ръка и погледнах сънено стоманеното пръстенче, надянато на пръста ми. Всичко, което беше останало от моята „функция“… Трябваше да поспя. Едва ли спътникът ми, случаен или пробутан, се канеше да ме нападне през нощта. Нямах усещане за опасност, а се доверявах на интуицията си. На другия ден щях да пристигна в Харков, да потърся Василиса — странна жена, но някак внушаваща доверие… Влакът все повече забавяше скоростта. В далечината се разнесе железният грохот на гаровите високоговорители: „Бърз влак номер деветнайсет… Москва — Харков… пристига на втори коловоз…“. По стената се плъзна ярък правоъгълник светлина, изтръгвайки от мрака захвърлените ми върху мрежестия рафт обувки и свитите на кълбо до тях чорапи (да, аз съм свиня, извинявайте!). Надигнах се на лакът и посегнах към неиздърпаната докрай завеса. И неволно погледнах към приближаващия се перон.

В самото му начало, там, където би трябвало да спре последният вагон, стоеше група младежи, десетина-дванайсет души. Всичките късо подстригани, гологлави, с леки шлифери или къси кожени якета. Оглеждаха внимателно вагоните. Лицата им ми се сториха смътно познати — не като физиономии, а като типаж. Уж всичко е като при всички останали, но леко прозира нещо чуждо. По-нататък перонът беше празен — не са чак толкова много хората, посрещащи среднощен влак в малко провинциално градче. Макар че… на трийсет метра по-нататък стоеше младеж, който изглеждаше така, сякаш случайно се е отделил от първата компания. На още двайсет-трийсет метра скучаеха двама спретнати младежи. По-нататък — още един. В далечината, над гарата, светеше мътно думата „ОРЕЛ“. Започнах да се обличам, като не откъсвах поглед от прозореца. Дънките, чорапите, обувките… Пуловерът. Погледнах сака си, но не го взех. Там имаше само парцали. Наметнах якето си, потупах се по джоба и усетих тежестта на портфейла. Това е, време беше да тръгвам…

— Да пикаеш или да димиш? — попита от кушетката си Саша, като спря да хърка.

— Аха… да пуша — промърморих аз.

— Спи…

И се измъкнах в коридора. Влакът все още забавяше, навлизайки в перона. Сега в него отпред и отзад ще влязат внимателни младежи… а до вратата на всеки вагон ще застанат по двама-трима. Не знам дали щях да се справя с тях, когато бях функционал. Сега със сигурност нямаше да мога. Не беше нужно да ходя на врачка, за да се сетя. Притичах по коридора, дърпайки студените алуминиеви дръжки на прозорците. Заключено… заключено… заключено… Четвъртият прозорец поддаде и падна надолу. Край мен преплаваха мокри релси и товарен влак на резервния коловоз, в люлеещия се конус светлина от тенекиената лампа на близкия стълб полъхна мокър снежен вихър… После улових погледа на късо подстриган младеж, застанал самотно на съседния коловоз. Той бавно, сякаш сънено, разтегли устни в усмивка и ми помаха с ръка. И без да се крие, свали от колана си радиостанцията. Тези, които бяха обградили влака, не допускаха грешки. Обсадата беше от всички посоки. Капанът се беше затворил.

— Кириле, къде си тръгнал?

— Прозявайки се, Саша се подаде от купето. Погледна към мен. Към прозореца. Съпроводи някого с поглед и присви очи. Усетът му за опасност беше като на див звяр. Впрочем едва ли и в най-непроходимите джунгли е толкова опасно, колкото в светлите и обзаведени с климатици коридори на властта и бизнеса…

— За теб ли са дошли? Кимнах и попитах:

— С тях ли си?

— От къде на къде? — възмутено възкликна Саша и аз, сякаш не бях изгубил умението си на функционал да усещам лъжата, разбрах: той говори самата истина. Той затова и се движи в своите кръгове на „политици и бизнес“, „бюрократства в държавните структури“, защото никога с никого не се е карал. Не е участвал в нито една схватка и е бил доброжелателен с всички, спазвал е неутралитет. Такива обикновено не се изкачват до самия връх, затова пък и никога не падат долу.