Белова - Страница 4

— Трябва да си тръгна — казах аз.

— Преследват ме. Влакът се разклати, изминавайки последните метри.

— Тръгвай — отвърна Саша с облекчение.

— Късмет! Ще се радвам да помогна, но…

— Хубаво е, че се радваш — казах аз.

— Ще помогнеш. Скочих в купето, взех сака си, изтичах обратно при отворения прозорец — вагонът тъкмо се плъзваше в сянката под решетъчен мост — и хвърлих сака навън. Изглежда, Саша си мислеше, че се каня да скоча през прозореца подир багажа си. Даже пристъпи към мен, за да ми помогне. Но аз дръпнах аварийната спирачка, което накара почти спрелия влак да засъска със спирачната пневматика и да спре с явно залитане. Върху главата на невинния машинист сега със сигурност се сипеха проклятията на събудилите се пътници.

— Скочих през прозореца — казах на Саша. — Видя ли? Саша помълча няколко секунди, облегнат на стената и почесвайки твърде стегнатия си за такава професия корем. Той не знаеше кой ме преследва и това страшно му пречеше да вземе решение. Аз като че ли бях „свой“, но трябва да умееш да се отказваш навреме и от „своите“… Не беше трудно да отгатна какви мисли се въртят в главата му. Доводите „за“ и „против“ това да ми помогне бяха горе-долу едни и същи… Саша се извърна от мен, подаде се от отворения прозорец и закрещя в нощта: — Стой, мръснико! Стой! Нямаше смисъл да протакам повече. Метнах се обратно в купето. Надзърнах през тесния процеп между завесите — като че ли никой не гледаше… Качих се на кушетката. Съвременният украински спален вагон е малко по-различен от обикновените. Свалени са най-горните кушетки и е направен някакъв козметичен ремонт. Рафтът за багаж над вратата на купето е запазил неприкосновеност. Точно там се настаних с ловкостта на човек, чиито пети са обгорени от диханието на преследващ го хищник. Общо взето, шансовете ми не бяха големи. Най-лошото, което може да измисли един беглец, е да се скрие. Единственото спасение за беглеца е бягането, криенето не е нищо повече от детско забавление. Но дори в бягството има място за маневриране… — Ще те намеря и вдън земя! — крещеше много естествено Саша през прозореца.

— Крадец! Най-накрая вратата на вагона изхлопа и в коридора затропаха нечии стъпки. В тропота им имаше нещо еднообразно, еднакво, като при маршируващи войници или влачещите се по конвейера ученици в „Стената“ на „Пинк Флойд“. Униформата обединява, дори когато от нея са останали само обувките… Изведнъж си спомних разказаната от някого история как по време на московската Олимпиада милиционерите масово се облекли с цивилни дрехи, за да патрулират с тях. За целта сме закупили от приятелската Източна Германия, която тогава се наричаше ГДР, голямо количество прилични костюми, ризи и вратовръзки… напълно еднакви. Навярно за да не се обиди някой. А може би интендантите изобщо не са проумели, че цивилните дрехи имат няколко фасона? И по улиците на Москва тръгнали двойки късо подстригани младежи с еднакви костюми. Тъй като се били постарали и да изведат от столицата на почивка всички деца — за да не крънкат сувенири от чужденците, — общото впечатление, което се създало у гостите, било чудовищно: претъпкан с преоблечени агенти, непригоден за човешки живот град.

— Какво е станало, гражданино? — чу се от коридора. И аз почувствах хлад в гърдите. Думите бяха произнесени на руски. Съвсем чисто и правилно. Само че имаше и почти недоловима нотка от чужд акцент. Преследваха ме не нашите функционали и не нашите спецслужби. Тези, които претърсваха влака, бяха пришълци от Аркан. Оставаше ми да се надявам, че Саша няма да забележи това.

— Спътникът ми! Спътникът ми, мерзавец! — възкликна Саша с малко прекалена експанзивност. — Пътувахме заедно… По звуците разбрах, че той буквално вмъкна събеседника си в купето ни — позволявайки му да се убеди, че то е празно. След което веднага го измъкна навън, при прозореца. — Гад! Пиехме си бира съвсем по човешки! И току-що избяга през прозореца! Сигурно ми е свил портфейла… — Ново шумолене. Саша надникна в купето и вдигна сакото си.

— Я… портфейлът си е на мястото! Вие къде? Сгрешил съм, не е крадец…

— Вашият спътник е крайно опасен терорист и убиец — отговориха му вече отдалеч.

— Радвайте се, че изобщо сте останали жив, гражданино. Лежах тихо като мишка, все още неспособен да повярвам, че не са обискирали купето. На рафта за багаж миришеше на прах, дезинфекция и кой знае защо — на коноп. Впрочем влакът е южен… така че какво чудно има? Спаси ме това, че ловците бяха от Аркан, от Земя-1. От света, където всичко е по-правилно, отколкото при нас. Където повечето граждани са лоялни и казват на полицията самата истина. — Хей… убиец и терорист… — с известно съмнение ме повика Саша. — Тръгнаха си. Погледнах надолу и се прехвърлих на кушетката. Във вагона беше тихо. Пътниците сякаш бяха усетили, че нещо не е наред. Дори и някой да се беше събудил, си седеше в купето и не надзърташе. Саша ме гледаше с все същото съмнение — „правилно ли постъпих“?

— Всичко хубаво — казах аз, приведох се и се затичах към изхода на вагона. Кондукторското купе беше отворено. Двете кондукторки стояха на перона, гледаха нещо и си шушукаха. Надникнах от стълбичката над раменете им — разглеждаха моя снимка. Не прочетох текста под нея — скочих към тях и казах тихо: — Искате ли да живеете? По-възрастната закима и притисна длани към лицето си. По-младата отвори уста, канейки се да закрещи. Затиснах устата й с длан и казах: — Искаш ли децата ти да си играят спокойно на двора? Очите на кондукторката се опулиха, тя сякаш се вкамени. — В такъв случай и двете не сте видели никого и не сте чули нищо. — Махнах ръката си. Кондукторките мълчаха. Погледнах наляво и надясно — нямаше никого. Или продължаваха да претърсват влака, или вече ме търсеха из резервните коловози и товарните влакове. Хукнах с всичка сила към полутъмната сграда на гарата.