Белова - Страница 34

Изчаках, докато потокът от карети се разсее, и прекосих улицата. Тук не се наблюдаваха нито светофари, нито зебри; впрочем движението позволяваше подобно нехайство. Вратата на магазинчето не беше заключена. Бутнах я и дрънна звънче. Впрочем собственикът на магазина беше на мястото си, зад тезгяха. Дружелюбно усмихнат дебелак с очила, с напълно европейски вид. Беше облечен с пъстър халат — бели шарки върху зелен плат, което придаваше на облика му изрядна комичност.

— Андрюша? — попитах аз.

— Ассалям Алейкум, драги.

— Дебелакът излезе иззад тезгяха и разтърси дланта ми. Оказа се, че е обут с пищни тъмнозелени шалвари и меки кожени обувки.

— Бъди мой гост в малкия ми магазин, страннико. Не всички… не всички го забелязват, заслепени от величието на храма на Иса… да бъде простено на мюсюлманите за неправилната оценка на ролята му в историята! На шията на митничаря (усещах ясно, че пред мен е функционал) висеше верижка. Андрюша проследи погледа ми, разтвори яката на халата и ми показа кръстчето.

— Пазя истинската вяра — съобщи той гордо.

— Не, не съм екстремист, разбира се! Всъщност християнството е миролюбива религия, призоваваща към любов и духовно усъвършенстване. „Дошъл съм да дам меч, а не мир“ е образен цитат, който по никакъв начин…

— Аз също… може да се каже, съм християнин — промърморих. — Православен.

— А! Здравей, братко! Извинявай! Свикнал съм да споря с мюсюлмани, а те вечно упрекват християните в агресивност, дори най-интелигентните… Та от какво се нуждаете, радост за моите очи?

— Защо нямате часовници с кукувица? — попитах аз. Андрюша присви очи.

— Така… — рече замислено. — „Андрюша“, „кукувица“, „православен“. Всичко е ясно. Ти идваш от Москва, нали? От Костя? Кимнах.

— Какъв е прякорът на Костя? — Котя…

— А какво ми изпраща той, о, приятелю на моя приятел?

— Писмо — казах аз, като вече се чувствах пълен глупак. Виж ти, аз самият така и не го прочетох, притесних се. Андрюша четеше писмото бързо. Аз се огледах. Магазинчето не беше голямо, а и беше разделено с тезгях по средата. Откъм входа — врата, прозорец и две протрити кресла. От другата страна на тезгяха — врата към вътрешните помещения, а цялата стена беше окичена с часовници.

— Кукувици, значи… — промърмори Андрюша, четейки.

— Тук нямаме кукувици, драги. Господ не ги е създал. Може и да има някаква зла птица, която подхвърля яйцата си в други гнезда, само че не вика „ку-ку“ и не я слагат в часовниците. А враната… враната е умна птица, хитра, с чувство за хумор, с чувство за мярка, разбираща своята отговорност пред ятото. Достойна птица! И викът й е пронизителен, добре се чува. Той дочете писмото и го скри някъде под тезгяха. Погледна ме по съвсем друг начин, сериозно.

— Как се казваш, гражданино гост?

— Кирил.

— Много ми е приятно. А аз съм Андрей. Близките ми приятели ме наричат Андрюша, но честно казано, в нашия свят това не е прието. Такова… един дърдорко кой знае защо нарича всички митничари с умалителни имена. Изчервих се. „Николенка“, „Андрюша“ — всичко е ясно. Котя предпочиташе да нарича и самия себе си с умалително име, постъпваше по същия начин и с познатите си.

— Много ми е приятно, Андрей. Отново си стиснахме ръцете.

— Тук нямаме кукувици — повтори Андрей.

— Нямаше щрауси. Няма някои видове риби, насекоми и млекопитаещи. Затова пък има гигантски октоподи в морето, динозаври в Африка…

— Динозаври? — възкликнах възторжено.

— Ами да. Двайсетина вида, струва ми се. Предимно дребни, от едрите само тиранозавър. Но той е в Червената книга, останали са само петдесетина…

— Андрей помълча и добави учудено:

— Но защо това винаги смайва демосите?

— Кого?

— Хората от твоя свят, сине на наивността! Този, където е Москва. Вие наричате нашия свят Вероз, ние вашия — Демос.

— Защо?

— При вас навсякъде е демокрация — един такъв древен обществен строй.

— Не е древен! — възмутих се аз.

— При вас е феодализъм, нали така?

— Аха — потвърди Андрей.

— По-прогресивен строй. При нас демокрацията е съществувала в древността. — И при нас, в Атина — блеснах аз с ерудиция. — В Древна Гърция.

— Знам вашата история — кимна часовникарят.

— Та така! Демокрацията е древна форма на политическо управление, неразривно свързана с робовладелството и изравняваща правата на мъдреца и идиота, безделника и майстора, опитния старец и сополивия младок. Е, и какво й е хубавото на такава уравниловка?

— А при вас?

— При нас има прогресивна референдумна система. Всеки гражданин, в зависимост от сумата пари на негова сметка в банката, притежава един или друг коефициент на значимост, който определя тежестта на гласа му на референдумите по най-важните въпроси.

— И какво й е честното на такава система? — възмутих се аз.

— Който е по-богат, той…

— А, не! — закани ми се с пръст Андрей.

— Виж сега. Парите трябва да бъдат в градската банка. По такъв начин те работят за благото на града, на обществото. Ако ги въртиш за своя лична изгода или ги държиш в гърне, не се грижиш за ближните и коефициентът ти на значимост е нисък. Това първо. Референдумите се провеждат рано сутринта всяка събота. Ако си дошъл, жертвайки съня си, това отново е показател за твоята отговорност, твоя личен интерес към решавания въпрос. Това второ. Ако не умееш да заработваш, значи или си още млад и нямаш жизнен опит, или си избрал неправилна специалност, и тогава си или глупав, или прахосник и разсипник — защо да ти доверяват решаването на важни въпроси? Махнах с ръка.