Белова - Страница 35

— Добре, вярвам. Това е много прогресивно и яко. Един банкер слага всичките си пари в банката и решава вместо всички.

— Как така? Коефициент, разбираш ли? Един човек е един глас. И тази единица се умножава или по нула — ако в банката няма пари, или на число, експоненциално клонящо от нула към единица. Но не можеш да надскочиш единицата. Гласовете на двама обикновени търговци средна ръка ще натежат над гласа на най-богатия банкер.

— Така или иначе не ми харесва — възразих аз.

— Да се купува правото на глас с пари…

— О, братко на простодушието! А при вас не купуват ли гласове? — засмя се Андрей.

— Пак добре, когато плащат с пари. Обикновено се действа с обещания… Поклатих глава.

— Стоп. Не споря. Честно казано, все ми е едно — демокрация, феодализъм…

— Точно защото ви е все едно, животът ви не може да се нареди — каза Андрей наставнически. Искаше ми се да възразя, но някак си не ми се пречупваше езикът да защитавам нашия свят. Демос… как са го измислили. — А какъв е строят в Твърд?

— О, баща на любознателността! — усмихна се часовникарят. Изглежда, политиканстването му беше любимо занимание. Ако живееше при нас, би станал журналист или политик. — Там е теокрация. Но не просто теокрация, а схоластична теокрация с дарвинистки уклон.

— Как така?

— Или останките от митничарски знания, или прочетените някога книги ми позволиха да разбера… всичко.

— Тази неща някак си не са съвсем съвместими.

— И още как! — изкикоти се Андрей.

— Властта там е религиозна, всичко на света произлиза от Библията. Но навремето в Твърд се появил един такъв човек

— Чарлз Дарвин. Той е прочут и при вас, нали?

— Да. А при вас?

— Загинал е по време на пътешествие с кораб. Вероятно нападение на гигантски октопод. Не е успял да се прочуе с нищо. Кимнах мрачно.

— Та така — продължи Андрей невъзмутимо.

— Дарвин създал теория, която разглежда еволюцията на растенията и животните като проява на Божията воля. После, заедно с монаха Мендел, с когото го е свързвала нежна и предана дружба, заложили основите на практическата генетика и се научили да видоизменят божиите твари, за слава и радост на Твореца. Той говореше сериозно, но в крайчеца на устата му се беше стаила усмивка.

— За слава и радост? — уточних аз.

— Така било решено от Светия конклав след трийсетгодишно обсъждане на въпроса. Създаденият по образ и подобие Божи човек, макар и трепереща твар, може да служи като инструмент в Божиите ръце. Биологията и генетиката в Твърд са се развивали с гигантски крачки. Делото на свети Дарвин и свети Мендел било продължено от велик руски подвижник, след смъртта си също причислен към светците…

— Мичурин — изрекох мрачно аз.

— Правилно — изкикоти се Андрей.

— Иван Мичурин.

— Как е загинал? — попитах.

— Качил се е на ябълково дърво да си набере дини и го е смачкала някоя вишна?

— Какъв ужас! — Андрей не разбра шегата. —

Не, сине на красноречието! Мичурин загинал по време на експеримент заедно с персонала на лабораторията си, вивариума и опитния участък. Експериментите с генома са опасни, знаеш ли… Не знаех. Но му вярвах. Андрей почака няколко мига и въздъхна. Явно нямаше против да поговори още — за демокрацията, религията, генома и свети Дарвин.

— Имам много подходящ изход към Твърд. Голяма част от изходите са затворени от техните власти, някои са разположени на пусти места. А с моя се получи така, че се използва за контакти. Работата е там, че излиза направо в двора на Конклава във Ватикана.

— Конклава? Андрей въздъхна. — В течение ли си, че там има християнство, внуко на просветеността? Само че не християнство като при вас или при нас. Нямат си никакъв римски папа, още по-малко пък непогрешим. Има Конклав на кардиналите — шестима кардинали… Да вървим, приятелю мой! Минах подир него зад тезгяха, Андрей отвори тясна вратичка в стената и се промуши странично през нея. Ето това приличаше повече на жилище на функционал, при това старо, уютно и устроено. Голяма зала с витражи, като в катедрала, прозорци на всичките четири стени. В два от срещуположните прозорци едновременно грееше слънце. По-точно слънца на два свята от Веригата…

— Аха — каза Андрей, забелязвайки погледа ми.

— Там е Твърд, а там — Янус. — Бил съм там — кимнах.

— Познаваш ли митничарите Василиса и Марта? — От вашия свят?

— Да. Вратите им излизат на Янус… аз изминах пътя от Василиса до Марта.

— По кое време на годината?

— Наскоро. Там беше ранна пролет.

— Значи изходите им са далеч от моя. Там, където излиза моята врата, сега е лято… погледни. Последвах го с любопитство. Янус беше оставил у мен не само най-отвратителни впечатления, но и гордост — все пак бях оцелял в този негостоприемен свят. Под витражния прозорец, хвърляш на пода оранжеви и зелени отблясъци, имаше обикновена дървена врата с масивно резе. Изглежда, то не се махаше често — Андрей изпъшка, докато го издърпваше. После отвори вратата и се отдръпна встрани, предлагайки ми да се полюбувам на резултата. Спрях безмълвно на прага. Зад вратата се разстилаше жълто пясъчно море. Горещ сух вятър изглаждаше равнината, нямаше нито хълмчета, нито камъчета по пясъка. Единственото, което радваше погледа, беше небето. Ослепително синьо, чисто, ясно, със сияещ слънчев диск.

— Може ли? — попитах. — Разбира се. Огледай. Внимателно прекрачих прага и се огледах. Жегата веднага ме връхлетя. Обърнах се — тук митницата изглеждаше като старо здание от обветрен пясъчник с напълно неуместен витражен прозорец най-отгоре. Малко встрани стояха два вкопани в пясъка стълба, между които на вятъра се размяташе въже.