Белова - Страница 39

Излязох от библиотеката с известно съжаление, като взех със себе си само томчето с афоризми на Монтен. Когато не знаеш в кой момент ще ти се наложи да оставиш книгата, по-добре да вземеш нещо много кратко. Запалих цигара (тютюнът се оказа неочаквано лек) и започнах да чета. Интересно дали ме следяха? Техниката им не беше развита, но за истинските майстори е достатъчна само дупка в стената, огледало и грамотно разчитане по устните. Влязоха в пушалнята, когато се наслаждавах на фразата: „Невъзможно е да водиш честен и искрен спор с глупак“.

— Бог да ви пази, приятелю мой. Скочих, като едновременно оставих книгата и загасях цигарата. В пушалнята влезе (отзад се мярнаха и веднага изчезнаха цветни мундири) възрастен човек с яркочервена мантия и червена шапчица. Сбръчкан, гладко избръснат, е прошарени коси, но искрящи като на млад човек очи. Кардинал? В ръцете му спокойно дремеше териер. Много интелигентно, умно лице… впрочем никога и никъде не вземат на такива постове глупаци.

— Ваше Преосвещенство… — избоботих аз неочаквано за самия себе си, спомняйки си или книгата, или филма за тримата мускетари и техния честолюбив гасконски приятел. И неумело се поклоних. Кардиналът ме погледна изпитателно и кимна.

— Да, прав си. Моето име е Рудолф, аз съм един от Кардиналите на Конклава. Мир на теб, Кирил от Демос. Дошъл си при нас по обиколен път, изплашен си, не си свикнал със своята мисия. Но си изпълнен с желание да я доведеш докрай… значи я смяташ за важна. Седни. Седнахме един срещу друг. Аз продължавах да гася упорито димящия фас, изгаряйки пръстите си.

— Можеш да пушиш — усмихна се кардиналът.

— По-добре е да се чувстваш спокоен, отколкото да нервничиш, борейки се с порока си. Ако Господ е създал тютюна, то някой е създаден да го използва.

— Дойдох с послание от Земя-2 — казах аз.

— Демос, както още я наричат.

— Кого представляваш? — попита спокойно Рудолф.

— Общо взето, само себе си и един мой приятел — отвърнах.

— И кой е твоят приятел? — Кураторът на нашата Земя. Пръстите на кардинала, поглаждащи козината на йоркшира, потрепнаха и замряха.

— Интересно — каза кардиналът.

— Крайно интересно. Много ли си ограничен във времето?

— Всички сме ограничени — казах аз.

— Но има време за разказа ми.

— Тогава разказвай от самото начало — рече Рудолф.

— Започни със себе си.

— Аз съм Кирил — започнах аз.

— Кирил Максимов. Живеех в Москва, в Русия. Това е столицата на нашата държава… както и да е, няма значение. Учех в училище, после в МАИ… Това е авиационният институт. Ние имаме едни машини, самолети, които летят във въздуха.

— Имаме представа от твоя свят — усмихна се кардиналът.

— Разказвай, аз сам ще поискам обяснения, ако нещо не ми е ясно.

— Аха. Ами учих, после се отказах… някак си ми стана безинтересно, тоест интересно си беше, но не особено перспективно. Отидох да работя в компютърна фирма… ами… продавач, честно казано.

— Достоен труд, както и всеки труд, ако е честен — каза кардиналът сериозно.

— Живеех сам, имах си приятелка, но се скарахме… Веднъж се прибрах вкъщи и видях, че вратата на апартамента ми е отворена… Постепенно започнах да се успокоявам. Може би защото странният ми събеседник (ако често ви се е налагало да си бъбрите с кардинали от друг свят, си вземам назад думата „странен“) умееше да изслушва. Това е важно умение за свещениците и политиците, а той беше и от едните, и от другите. И аз му разказах как ме „изтриха“ от нашата реалност. Как станах митничар. Как посетих чужди светове. Как после реших да се добера до истината — да науча кой все пак ръководи функционалите. Как попаднах в Аркан, как започнаха да ми оказват натиск, как убиха момичето, в което се влюбих, как приятелят ми се опита да ме убие, как научих, че той е куратор, как продължих да се скитам из световете, как с Котя се помирихме и решихме да действаме заедно… На два пъти ни носиха чай и кафе — аз пих кафе, а кардиналът предпочете чая. Поставиха на масичката купи с плодове и ядки. Недоволно мръщеща се девойка с униформа на Микеланджело ми смени пепелника. От време на време кардиналът задаваше въпроси. Не се учудих, че Аркан много го заинтересува, но, кой знае защо, Янус също предизвика любопитството му. А от моя свят и от Вероз не се интересуваше. Нима на Земята имаше агенти на Твърд? Най-накрая се изморих. Съдейки по сумрака зад прозореца, бяхме говорили поне пет-шест часа.

— Интересна история — каза Рудолф.

— Много интересна… И така, ти, бивш функционал, с някакви непонятни остатъци от способности, и приятелят ти куратор, главен функционал на Демос, с частично изгубени способности, искате…

— Той направи пауза.

— Целият въпрос е в това какво точно искате. Да се защитите от Аркан и да станете обикновени хора?

— А възможно ли е да се защитим от Аркан, бидейки хора? — отговорих аз с въпрос. Целият предварително обмислен план на разговора изведнъж ми се стори наивен и неправилен.

— Нали ние успяхме?

— Но как? Как намирате порталите във вашия свят, как разкривате емисарите на Аркан? Не, не ви разпитвам — бързо уточних.

— Не смятайте, че искам да разузная нещо… макар че, разбира се, искам, но не това е главното. Обяснете ми как и защо победихте Аркан. Не сте длъжен да ми вярвате, но нали можете да ни кажете нещо, което не е тайна за арканците и ще ни помогне в борбата?

— Отново въпрос — до какво ще доведе вашата борба? — въздъхна кардиналът.

— Кириле, нашият свят, дали по Божията воля или чрез интригите на дявола… Да, допускам и последното, нали дяволът е ограничен и не е вездесъщ, той може да ни желае зло, но Божията милост да е обърнала това зло в добро… Та така, нашият свят е религиозен.