Белова - Страница 40

— Вече забелязах — не се сдържах аз да направя иронично подмятане.

— А вярата в Бога винаги има в себе си още една съставка — вярата в дявола. Да, именно, Марко ми разказа за вашия разговор… Ние винаги сме били готови за нещо подобно. За изкушението. За това, че при нас ще дойдат и ще ни обещаят планини от злато, а в замяна ще поискат само да се подпишем с кръв върху хартия… Затова и научихме за функционалите. Тези, при които са идвали, понякога разказваха. А онези, на които разказваха, вярваха. И ние започнахме да търсим изход. Вашият свят обича бездушните машини. При нас всичко се случи по друг начин, ние променяхме живото около нас — растения, животни… не пипахме само себе си. И нашата биологична наука направи това, което вашата технология сега не умее, вашите компютри, лазери и космолети…

— Той изговори тези думи ясно, но въпреки това звучаха някак чуждо.

— Ние създадохме нещо, което ни позволява да виждаме чужденците… Кардиналът вдигна ръка към лицето си. Докосна едното си око с върховете на пръстите си и примигна, сякаш сваляше контактна леща. Протегна към мен дланта си, в която имаше блестящо топче треперещо прозрачно желе.

— Какво е това? — прошепнах аз.

— Неофициално се нарича „ангелско око“ — отвърна кардиналът.

— А официално — „спектрално анализираща леща-медуза“. Това наистина е медуза… по-точно предците й са били медузи. Дребно късче прозрачна плът от вълните на световния океан. Отначало са се опитвали да я приспособят за обикновени очила. Вие имате такива синтетични предмети.

— Контактни лещи — кимнах аз, без да откъсвам поглед от медузата. Не ми се искаше да я докосвам, а и кардиналът не настояваше. Той върна късчето протоплазма в окото си и примигна.

— Медузите не можаха да послужат като заместители на очилата. Твърде нежни и скъпи са. Могат да оцелеят няколко месеца, ако редовно се слагат в аквариум с хранителен планктон, но пак си остават много, много нежни същества… Затова пък се изясни, че ако се променят по определен начин, може да се види онова, което по-рано е било скрито. Топлината.

— Ама че работа! — Само това ми дойде на ум, докато гледах очите на кардинала. Вече ми беше ясно откъде е страстният младежки блясък.

— Живи инфрачервени очила…

— Могат да се виждат и вълни с по-малка дължина. Ултравиолетови, нали? Кимнах. Вече нищо не можеше да ме учуди. — Та една от разновидностите на „ангелските очи“ позволява да се отличават функционалите от обикновените хора. Функционалите излъчват сложни хармонични трептения. Това излъчване идва от главата, по-точно от хипофизата. Екранирането на трептенията по обикновен начин е невъзможно. Бившите функционали променят спектъра на излъчването си, но си остават нечовеци.

— Връщат се обратно, но не докрай?

— Не. Преминават в някакво трето състояние.

— А що за излъчване е това? Радиоактивно, електромагнитни вълни?

— Не — усмихна се кардиналът.

— Това вече не са въпроси, на които бих отговорил. Дори и да ти повярвам докрай. Ти може й да си приятел, но дори и приятелят е способен да предаде или да издаде информация, когато го изтезават.

— Аз и не настоявам — рекох обидено.

— Просто… ми стана интересно. А порталите? Е, не само порталите, а изобщо функциите?

— Те също излъчват — каза кардиналът небрежно. Твърде небрежно, за да е случайно.

— Те… живи ли са? — възкликнах аз.

— А вие как мислите, млади човече? Ако за една нощ в стара каменна кула израснат мебели и се боядисат стените, как се е получило? Направили са го малки джуджета от приказките? Потреперих и казах:

— Тогава „синджирът“ на функционала…

— Това е пъпна връв — кимна Рудолф.

— Невидима енергетична пъпна връв. Ако се отдалечиш твърде много, тя се къса.

— Но за бебето това означава раждане… — За функционала също. Пълна свобода. — Затова пък всички способности изчезват!

— А бебетата много способности ли имат? — отговори кардиналът с въпрос.

— Бившите функционали способни ли са да израснат до нещо друго? Рудолф ми се закани с пръст.

— Не се увличайте по асоциациите. До определен момент са полезни, помагат ни да разберем случващото се, но после започват да ни объркват. Знаете ли как обикновено обяснявам на обикновените невежи хора феномена на Троицата? Свих рамене. — Казвам им така: когато погледнем в небето, виждаме слънчевия диск. Така сме способни да узреем и дори да разберем Христос, неговата човешка същност. При това ни се струва, че слънцето не е много голямо и се върти около нас. Но всъщност слънцето е огромно и Земята се върти около него. Така и ние, хората, се съотнасяме с Христос… Продължаваме нататък. Слънцето ни изглежда като диск, но то е гигантско кълбо. По същия начин за човешкия поглед е достъпна само малка част от Бог, която ни ослепява. Не е по силите ни да го обхванем в цялата му пълнота… И още — дори ако затворим очи и престанем да виждаме слънцето, ще продължаваме да чувстваме лъчите и топлината му по цялата си кожа. Така и Светият Дух пронизва цялото мироздание.

— Ъъъ… разумно — изрекох предпазливо.

— Изглежда, дори на мен ми стана по-ясно! Кардиналът се засмя.

— Благодаря. А един простичък човечец, след като изслуша обяснението ми — тогава бях обикновен свещеник, — се приближи и попита дали ме е разбрал правилно, че Господ е голям и кръгъл? — Ясно. Функционалите, изтръгнали се от синджира, не израстват в нищо…

— Или поне на нас такова нещо не ни е известно — кимна кардиналът.

— Но няма да скрия, че вие сте любопитен случай. Вашата аура, ако мога да употребя тази дума, е типична за бивш функционал. Но нали някак сте успели да победите куратор, след като вече сте се лишили от своята функция, своята енергия. Може би остатъчни сили…