Белова - Страница 48

— Насам! Една от девойките изби с ритник близката врата. Не знам тук кое изигра по-голяма роля — силата и тренировките или крехкостта на вратите в благодатния климат на Италия. Нахлухме в нечий дом. Стопанката извика, прикривайки с тялото си две малки деца. Кардиналът я осени в движение със символа на кръста, съпровождайки благословията с още по-ценния съвет:

— Скрийте се, по-живо! Девойките вече затваряха вратата и избутваха към нея стар грамаден шкаф. Според мен това беше глупаво, защото прозорците си оставаха отворени.

— Има ли друг изход? — попитах жената, която вече дърпаше децата към съседната стая. Отговори ми Елиса:

— Разбира се, че има. Мислиш ли, че ще допуснем да се хванем в капан сред улиците на Рим? Напред! Коридор. Врата. Кухня с клокочеща тенджера на котлона. Разбит прозорец, чуват се изстрели. На пода — хлъзгави нишки спагети и разбита чиния. Изведнъж осъзнах, че вече сме само петима. Още една девойка беше останала да прикрива отстъплението.

— Те те усещат, Кириле.

— Кардиналът ме погледна със състрадание.

— Ако не успеем да те скрием… Елиса! — Разбрах — откликна девойката. Аз също разбрах и изобщо не ми хареса. Още един коридор. Врата, която се пръсна от удара на Елиса. Тясна уличка, над която покривите на къщите почти се събираха. Не тичахме — тук беше трудно да се тича. А и Рудолф едва успяваше да си поеме дъх. — Какво у теб е толкова… важно? — попита той задъхан.

— Господи… само да знаех отговора!

— На кой въпрос? Да ме убиете ли, или не? — попитах аз, без да спирам. Кардиналът не отговори, но забави крачка. Отново се разнесоха изстрели в небето — и крясъците на оживели гаргойли. Представих си как изглежда всичко това за богобоязливите жители на Ватикана. Сигурно като края на света… — След сто метра надясно — каза Елиса.

— Там са казармите на полицията. Ще стане по-лесно. Дръжте се, Ваше Преосвещенство. Кардиналът се спря, погледна я и неочаквано каза:

— Аз… отменям заповедта. — Дори ако го пленят?

— Елиса ми хвърли бегъл поглед.

— Ако има поне сянка на съмнение…

— Той не довърши. Прекръсти се и се обърна към мен:

— Кириле… Намери сърцето на мрака. Дори абсолютното зло трябва да има сърце. Аз само кимнах. Отново тръгнахме бързо напред. Първа надникна от пресечката една от девойките гвардейци. Огледа се и ни махна с ръка. Излязохме на малко площадче между къщите. До неработещ фонтан лежеше чудовищно смачкано тяло, плувнало в кръв — паднал от небето гаргойл. Но нямаше врагове. — Нещо… нещо не е наред… — прошепна кардиналът, озъртайки се. Песът в ръцете му изведнъж заръмжа, скочи на земята и се надигна. Подуши въздуха. И озъбил муцуна, бавно започна да се промъква към напълно пустата морава. Тревата на моравата беше отъпкана, сякаш върху нея се бе водила продължителна схватка… Но врагове нямаше… Нямаше. Не се виждаха! — Това е засада! — закрещях, хванах кардинала и го издърпах встрани. Погрешно беше да се смята, че технологическото равнище на Аркан е като на нашата Земя. По принцип това си беше проличало още по работещите реактивни раници, които нашите военни от десетилетия се опитват да създадат, но не са стигнали по-далеч от демонстрационни играчки, с които да смайват властимащите. Аркан имаше на въоръжение и друга мечта на нашите Наполеоновци — невидимостта. Над моравата сякаш се разклати някакво прозрачно платнище и във въздуха започнаха да се очертават силуетите на войници. Бяха пет-шест. Някои държаха автомати, а двама носеха грамадни пушки с дебели цеви. Господи, нима гранатомети? Или огнехвъргачки? Старото куче на кардинала беззвучно излетя във въздуха. Или беше твърде старо, или функционалите го превъзхождаха във всяко отношение. Те дори не си направиха труда да стрелят. Единият пристъпи напред и удари кучето с приклада на автомата. Глух удар — и песът беззвучно падна в тревата. Чу се глас:

— Да избегнем излишните жертви. Нямаме претенции към властите и народа на Твърд. Искаме само да ни предадете престъпника. Обходих с поглед войниците. Не говореха те! Дори през стъклата на каските се виждаше, че устните им са неподвижни. Още някой оставаше невидим под покривалото. Рудолф бавно излезе напред. Погледна кучето си и поклати глава.

— Твърд не предава тези, които молят за убежище. Ако обвинявате в нещо този човек, искаме доказателства.

— Бяха ви дадени доказателства. Да, нямаше никакво съмнение. Някой беше предпочел да остане невидим.

— Това не са доказателства — поклати глава Рудолф.

— Опитът от нашите… отношения не ми позволява да вярвам на празни думи. С демагогията си идете на Демос.

— Вие ще загинете, а ние пак ще го вземем. Рудолф кимна и рече с нескрито облекчение:

— Да, бях прав. Той ви е нужен жив. Кириле, бягай! Не се наложи да ме молят. Хукнах надясно, където друга тясна уличка водеше към полицейските казарми. И подир мен оглушително изгърмя една от пушките в ръцете на войниците. Еластичната пластмасова мрежа успя да ме закачи само с края си. Но това беше достатъчно — тънките нишки оплетоха краката ми. Рухнах и видях как в последната си битка се хвърлиха трите девойки, две в нелепи ярки мундири и една в още по-нелепа за случая лека рокля… Загракаха автомати. След като бях паднал, те вече не се бояха да стрелят. Нито една от девойките, обучени да пазят кардинала, не успя дори да се добере до войниците. Навярно щяха да имат шанс срещу най-тренираните земни войници, но не и срещу функционалните или назобаните със стимуланти арканци. Те паднаха, а Рудолф стоеше, поклащайки се, разперил ръце, отметнал глава към небето и сякаш търсеше нещо по него. Видях как от скъсаното му на гърба расо животът изтича заедно с тласъците на кръвта. После кардиналът, отговарящ за външната безопасност на Твърд, рухна върху почвата на непокорния си свят. Измина секунда, после още една. Сякаш арканците се опасяваха, че мъртвите ще се надигнат. Подчинявайки се на някаква команда, двама от войниците се изправиха и тръгнаха към мен. Мъртвите не станаха. Но зашеметеният с приклада пес потрепна, вдигна глава и с последно движение заби ситните си заби в тежкия висок ботуш на минаващия покрай него войник. Онзи запищя така, както не би пищял нито един войник на света, ухапан през щавената кожа от зверче с тегло най-много три кила. Завъртя се на място, хвърли автомата и започна да размахва крака, на който висеше кучето. Кракът се надуваше — така се надуват анимационните герои във веселите филмчета на Дисни, когато някой пъхне в тях помпа. Но за разлика от анимационните герои, войникът не го очакваше нищо весело. Викът премина в хриптене и издутото тяло рухна на земята. — А зъбите на плъха са напоени с цианкалий… — прошепнах аз фразата от стария филм*, опитвайки се да измъкна краката си. — Цианкалий, отрова…