Белова - Страница 49

[* Става въпрос за френския филм „Великолепният“ („Le Magnifique“, 1973 г.). — Бел.прев.]

Разбира се, зъбите на териера по-скоро му бяха подарък от някоя змия, която старанието на генетиците беше направило още по-отровна. Но сега в главата ми не се въртеше нищо, освен тази стара фраза. — Отрова, отрова… — прошепнах аз.

— Убиха кардинала! — разнесе се изведнъж отгоре. На балкончето на една от къщите стоеше жена, която по съвсем естествен начин си скубеше косите.

— Убиха кардинала! И след миг събитията придобиха друг обрат. Жителите, колкото и да бяха изплашени, не се бяха скрили под леглата, а стояха притаени до прозорците и балконите. Вероятно не биха се намесили в схватката между гвардейците и странните пришълци, но виж, убийството на кардинала ги разтърси. Върху главите на войниците се посипаха саксии с цветя, тенджери, тояги, бутилки — празни и пълни с вино. Бутилките бяха особено много, пръскаха се като гранати, обсипвайки войниците със стъклени шрапнели. Червената кръв на гроздето се сливаше с човешката. Настана хаос. Войниците прикриваха главите си, стреляха нагоре към прозорците. Бях забравен за малко. И щеше да е предателство към мъртвите, ако не се възползвам от това. Спрях опитите да измъкна краката си — мрежата беше лепкава и само ме оплиташе още повече — и запълзях към надутия труп. При падането си войникът беше притиснал автомата си. Избутах тялото и взех оръжието. В този автомат имаше нещо от легендарния „Калашников“. Във всеки случай пръстите ми сами напипаха предпазителя и го превключиха на автоматична стрелба. Приседнах, опрях приклада в рамото си и сдържах дъха си. И задвижих цевта, поливайки десантниците с олово. У мен нямаше нито капка милост. Никакви колебания. Вече ме накарахте да убивам, мерзавци: въстаниците в Кимгим, акушерката на Земята. Ще си го получите и вие. Стига, играта на криеница свърши! Дори не усетих веднага кога времето се е забавило. От прозорците бавно се сипеха съдове, куршумите разкъсваха бронежилетките на десантниците, раздробените тела падаха едно след друго. Сърцето ми сякаш застина, а кръвта в жилите ми, напротив, кипеше. Автоматът в ръцете ми потрепваше бавно, солидно, сякаш забиваше пирони. Още малко и сякаш щях да видя как куршумите излитат от цевта. Способностите ми на функционал изведнъж се върнаха. Без никаква кула, без функция, родена от мен и родила мен, без синджира на енергетическата пъпна връв — прехвърлих се на ускорен ритъм. Промени се и зрението ми. Не, не виждах аура, както го нарече кардиналът. Просто отчетливо разбрах, че сред убитите има двама функционали — единият от тях бе довършеният от кучето на кардинала. Те бяха… някакви различни. По-ярки, може би… Видях и многоцветна мараня, сякаш огромен сапунен мехур, люлеещ се от вятъра. Маскировъчно… поле? Ципа? Не знам какво точно, но това беше същата гадост, като онази, която скриваше до някое време десантниците. И в този мехур се криеше някой. Без да откъсвам поглед от невидимия, напипах върху раздутото тяло на войника (само да не се пръсне!) канията му и извадих ножа. С усилие успях да разсека някак лепкавите нишки и се изправих.

— Излизай, гад! Хайде, излизай! — изкрещях. Не се съмнявах, че там се крие функционал. Същият такъв ускорен, като мен. Значи щеше да успее да разбере думите ми.

— Впечатлен съм! — отговори невидимият.

— Но струва ли си така да се нервничи? Та ние сме разумни хора… Стрелях към гласа. Автоматът пусна кратък откос и се задави. Или не улучих, или врагът имаше още някаква защита, освен невидимостта. Все пак успях да постигна нещо. Врагът не рискува да продължи разговора. Във въздуха се мярнаха светещите завъртулки и въздухът леко изпука, сякаш се е пръснал мехур. Онзи, който командваше неуспешното ми залавяне, си отиде по същия начин, по който Котя се преместваше между световете. И, между другото, точно по същия начин избягвайки битката между равни. Куратор? Изпратили са куратор, за да ме хване? Или някоя друга важна клечка от Аркан? Редовите функционали, каквито и да бяха, не владееха такива фокуси. В едно бях сигурен — макар и гласът да ми се струваше смътно познат, не принадлежеше на Котя. Поне това не беше капан от негова страна. А и за какво му е на Котя да води двойна игра — и при това да ме спасява от полските полицаи, че и от Янус? Не, параноята е хубаво нещо само когато е с мярка… Приближих се до кардинала. Погледнах го в лицето и поклатих глава. Човек, в когото попаднат четири или пет автоматични куршума, умира много бързо. Девойките също бяха мъртви. Спуснах се на колене до Елиса, обърнах я по гръб и изправих ръцете й покрай тялото. Два куршума — в корема и в сърцето. Единственото утешително нещо беше, че е умряла бързо. Ако всичко това се случваше във филм или книга, Елиса, естествено, щеше още да е жива. Би ми прошепнала нещо трогателно и въодушевяващо, подобно на онова напътствие на Рудолф — „намери сърцето на мрака“. Като например: „всичко е както в онази книга… един за всички и всички за един…“. И аз бих се отдалечил, хапейки устни, със сълзи в очите и жадуващ отмъщение, един такъв самотен, горд и непреклонен… По рамото ме удари хвърлено от прозореца гърне. Съвсем обикновено нощно гърне от тежък фаянс. Добре, че само ме закачи и че не беше пълно. Времето отново върна обичайния си ритъм. И в него нямаше място за гръмки фрази, красиви клетви и ридания над загиналите. И остави мъртвите да погребат своите мъртъвци.*

[* Свето Евангелие от Матея — 8:22. — Бел.прев.]

Сигурен съм, че и Рудолф, и Елиса биха ме разбрали. Пуснах автомата с празния пълнител и взех друг. На гърбовете си войниците имаха малки раници — свалих една, внимателно я огледах, за да не се окаже пробита. Надявах се, че в нея ще се намерят патрони. А сега се налагаше да се омета, преди разярените жители да изскочат на улицата. Едва ли щеше да ми се удаде да докажа на тълпата, че съм „свой“, а не съм дошъл с нападателите… Отначало се затичах по уличката, водеща към казармите. Посоката по някакво чудо се беше запазила в паметта ми. Съвсем навреме зад гърба ми се хлопаха врати и се чуваха гласове. Като че ли никой не ме преследваше. След петдесет метра спрях. А в правилната посока ли тичах? Нямаше ли да ме вземат полицаите за враг? Да не ми пуснат някакви бойни малтийски мишки или за всеки случай да ме връхлетят с алебардите? А и какво хубаво можеше да излезе от опита ми да се скрия зад гърбовете на местните ландскнехти? Само нови трупове и нови сътресения…