Белова - Страница 50

Следяха ме. Нещо повече — можеха да отварят портали право на пътя ми. Арканците щяха да оказват натиск, докато кардиналите не решат, че им излизам твърде скъпо и че една дребна сделка с дявола е по-малкото зло. А непременно щяха да стигнат до тази мисъл, когато им обещаят да пъхнат под катедралата „Свети Петър“ термоядрена бомба… Не знам какво ме движеше — отчаяние или неочаквано мярналите се отново способности на функционал. Вдигнах ръка, погледнах стоманеното пръстенче, последното късче от моята кула. Не, работата не е в него, разбира се. Това са просто пет грама желязо. Но така ми беше по-лесно… да помня онова, което ми сториха. Да се разгневя. Да се изправя като равен срещу страхливия невидим, организирал касапницата по мирните улици на Рим. Като равен — или по-силен. — Трябва ми сърцето на мрака — казах аз. — Трябва да намеря вашите корени, да ги намеря и да ги изпепеля. На никого… не е позволено… да постъпва… така…

Прекарах ръка през въздуха, протегнал показалец, сякаш пишех върху огромен сензорен екран. Не знаех какво именно „пиша“. Не знаех как точно трябва да стане това. Котя казваше, че му е нужно „насочване“, за да може да отиде на място, където иска да се пренесе, или трябва да познава човека, когото следи. На мен ми трябваше нещо друго. Нещо съвсем необичайно. Пръстите ми се обгърнаха от синьо сияние. От показалеца ми се изтръгна и затрептя във въздуха езичето на пламък. Местех ръката си, а надписът оставаше да си гори в пространството, написан на език, който не го е имало и не би трябвало да го има на Земята. Руни или йероглифи, или сложна арабска плетеница, или просто шарка — увличаща, хипнотична, носеща се през пространството и времето…

Хванах по-удобно автомата и прекрачих през отворилия се портал.

13

Въпреки всичко аз съм убеден, че по своята природа човекът е мирно същество. Глупаво, жестоко, похотливо, наивно, коварно — но мирно. Никой със здрав ум и хубав живот не се стреми да убива. Убиването е за маниаците и фанатиците. Дори закостенелият праволинеен воин, който не може да си представи друга дреха освен мундира, който марширува даже от леглото до клозета и разговаря с котката си с езика на командите по устав — и той ще предпочете да получава званията си според прослужените години, а ордените си — заради успехите си в парадите. Ненапразно традиционният тост на руските войници е „за падналите“, а не — „за победата“. За победата пият едва след като войната вече е започнала…

Но в същото време човекът е едно от най-войнствените същества, които можем да си представим. Границата, която трябва да се премине, е толкова тънка и призрачна, че е достатъчна само една излишна дума, един излишен жест или една излишна напитка, за да се превърне дори най-миролюбивият човек в жадуващ кръв убиец. Казват, че е така, защото човек е хищник по необходимост. За разлика от животните, изначално създадени за убийства и поради тази причина даващи си сметка за своята сила, човекът в много отношения си остава притиснат в ъгъла — гладна, истерична маймуна, която, след като не е намерила изобилие от корени и банани, е хванала тоягата и е хукнала да млати с нея отделила се от стадото антилопа. Или ако разбирате Библията буквално, ние сме били съблазнени от дявола и душата ни е осакатена от първородния грях. Ако порталът ме беше отвел някъде из просторите на Аркан, боя се, че нямаше да успея да се сдържам дълго. Дори в главата ми успя да се мерне някаква картина, в която съм се озовал в немислимо огромна тронна зала, напомняща както за филма „Властелинът на пръстените“, така и за „Междузвездни войни“. Навсякъде има охранители с пищни униформи, навсякъде са коварните предводители на функционалите…

И аз, притиснал приклада към корема си, стрелям с откоси по всички наред, без да се прицелвам, патроните все не се свършват, враговете падат със стонове, давейки се от кръвта, бягат, но изстрелите ми ги догонват, молят за пощада, но аз съм глух и ням…

Ала нямаше в кого да стрелям. Степ. Ниска остра трева, сухо шумоляща под краката. Жива, но вече изгаряща от слънцето. Сега за щастие беше вечер, слънцето почти беше залязло, но духаше вятър, горещ и неприятен. Обърнах се — никъде не се виждаше нищо. Само на хоризонта имаше планини. Къде бях попаднал? Отново вдигнах ръка, размърдах пръсти, опитвайки се да начертая във въздуха огнените знаци. Но нищо не се получи. Бях пресъхнал. Заедно с възможностите на функционал ми бяха оставили и обикновените човешки сили. Седнах право на земята. Една минута просто седях, гледайки залеза, после се заех да отлепвам от панталоните си остатъците от ловджийската мрежа. Нишките сякаш бяха изсъхнали и сега бяха крехки и трошливи. Къде бях? Главното беше да не изпадам в паника. Със същия успех можех да бъда на Твърд, на своята Земя или в Аркан. Малко ли са необитаемите места на една планета? Главното е, че пожелах да се озова „в сърцето“ на функционалите. В света, от който произлизат. Реших да изхождам от това, че желанието ми все пак се е изпълнило.

С усилие на волята се заставих да се окопитя. Повъртях в ръцете си автомата и го оставих настрани. Отворих взетата от мъртвия войник раница. И от сърце се зарадвах на това, че не се е сбъднало желанието ми за патроните. В тази степ щяха да са ми нужни точно толкова, колкото и универсални клещи в баня. Извадих последователно от раницата следните вещи: Пластмасова манерка с вместимост някъде около литър и с издълбан надпис „Вода“. Три запечатани във фолио брикети с надписи „Дневен порцион“. Малка аптечка със спринцовки, шишенца с таблетки, бинтове. За щастие имаше и инструкция за употребата на цялото това богатство. Метално цилиндрично фенерче. Можеше да свърши работа и като миниатюрна, но тежка тояжка… Тънка ролка тоалетна хартия… и няма какво да се смеете, смейте се, когато вас, изнежения от цивилизацията гражданин, ви налегне нуждата насред голо поле, където не растат дори репеи, а тревата може да си съперничи по острота с острицата. Три плочки шоколад — те или не влизаха в порциона, или бяха някакъв бонус. Шоколадът беше до болка познат — „Златна марка“, и аз осъзнах, че съм разстрелял руски спецназовци от Аркан. От тази мисъл ми стана още по-тежко на душата. Тънка брошура, озаглавена „Оцеляване на Земя-3“. Е, разбираемо. Инструкция как да се държат на Твърд взети в плен или изгубили се войници. Ще смятаме, че тоалетната хартия ми се е увеличила. Пластмасова касета, от която стърчаха още три спринцовки с яркочервен цвят. Едното гнездо беше празно. Боен коктейл? Така изглежда. Войникът си е бил едната доза преди боя, останалото е за резерва. Голяма макара с дебела бяла нишка. Кой знае защо без игла. Компас — стрелката с готовност показваше тукашния север. И една безусловно нужна вещ, но абсолютно безполезна в степта — сгъваемо ножче с няколко остриета, пила, отварачка. Впрочем нали трябваше да се отворят пакетите с храна? Няма да ги разкъсвам със зъби, я! Значи да живее ножчето! За всеки случай разтърсих още веднъж раницата — и бях възнаграден с изскочили от страничните джобове дреболии: кутия кибрит, навито на кълбо влакно с плувка, кукичка, оловна тежест и кутия с презервативи. Разбира се, арканците не са възнамерявали да изнасилват гражданките на Твърд, презервативът е една от най-полезните вещи в армейското снаряжение — с него може да се предпази цевта на автомата от прах, а кибритените клечки — от намокряне, той може да се напълни с вода или, като се разкъса, да стане хубав ластик за самоделна прашка. А прашката е възможност да се ловуват безшумно местни птици и зверчета, без да се хабят патрони.