Белова - Страница 51

Общо взето, не бях взел раницата напразно. Само да имаше и спален чувал и палатка… Прибрах вещите обратно, като оставих само компаса, и не се поддадох на изкушението да изпия глътка вода. Кой знае колко дълго щеше да ми се наложи да изкарам само с еднолитрова манерка? В най-лошия случай до края на дните ми. Унилият вид на местната трева не внушаваше особен оптимизъм. Свалих от автомата пълнителя и преброих патроните. Слаба работа. Четиринайсет патрона са малко като за битка в „Междузвездни войни“. Макар че за безлюдна степ са напълно достатъчно. Нагласих дължината на ремъка и окачих автомата на гърдите си — раницата ми пречеше да го метна на гръб. Сега трябваше да взема решение накъде да вървя. По вътрешния ми часовник беше едва пладне, в кръвта ми кипеше адреналин и щеше да е добре да го изгоря, преди да се стъмни и да бъда принуден да легна да спя. Имах един-единствен природен ориентир — планините. Имаше много по-голяма вероятност да намеря вода, растения, живот на границата между степта и планините. Може би дори хора. От друга страна, колкото по-далеч от планините, толкова по-големи шансове да се стигне до морето. А морето вече непременно означава живот. Постоях нерешително. Слънцето залязва на запад, планинската верига е на юг. Лято, топлина. Искам ли да вървя на юг? Синята стрелка на компаса кимна одобрително. Тръгнах на север. Не можеше, не би трябвало да има нищо случайно в появата ми в този свят. Някак си бях разбудил дремещите си способности, нещо повече, бях станал равен на Котя и на останалите особени функционали — куратори, акушери…

Нямах синджир, можех да отварям портали в пространството… само че кога се случваше това и защо? Е, относно „защо“ нямах отговор. А относно „кога“? Първият случай — уплашеният Котя се опитва да ме удуши. Вкопчва се с мъртва хватка в гърлото ми, аз вече се задъхвам, не мога да се спася… и в безпомощен опит замахвам и нанасям на куратора чудовищен по сила удар. Котя избива вратата на колата и пада върху снега, смачканата врата виси на него като тенекиена яка… Ах, какви приятни спомени! Какво стана тогава? Опитваха се да ме убият. Страх, ярост, гняв? Кое приведе в действие способностите ми? Ситуацията, общо взето, много приличаше на днешната… Но нали имаше и други случаи! Замръзвам в ледената пустош на Янус — способностите ми не се проявяват. Обкръжават ме полицаите в Елблон — и не мога да направя нищо. Затова пък в град Орел, бягайки от арканците, сядам в такси. Ситуацията не е критична. Но аз водя непринуден разговор с шофьора за местните пътища, а после отнякъде научавам напълно ненужни ми подробности за изневярата на съпругата му. Значи първото и набиващо се в очи обяснение е погрешно. Работата не е в яростта. Аз не съм добродушният доктор Джекил, превръщащ се в свирепия Хайд. Тук има нещо друго. Трябва да е нещо много просто. Даже по-просто от яростта и гнева! Махнах с ръка, сякаш за да уловя изплъзващата ми се догадка. Струваше ми се, че е достатъчно да схвана механизма на „включването“ на способностите на функционал и ще разбера нещо много по-важно. Ще разбера основата на тяхната сила, ще разбера нелогичността на всички паралелни светове с техните многобройни прилики и не по-малко на брой разлики. Кое друго беше общото в трите ситуации? Два пъти беше заплашен животът ми. А веднъж… веднъж се бях оказал пред избор. Дали да се върна в Москва, или да продължа пътя си към Харков. Топло? И още как! Полските граничари не биха могли да ме задържат, Котя е следил случващото се. И на Янус беше същото. Но главното е, че нямах никакъв избор. Бях принуден да изляза в ледената пустиня, не можех да избягам от полицаите. Просто следвах единствения възможен път. А в тези три случая избирах. Да моля Котя за пощада — или да се опитам да му дам отпор. Да се върна в Москва — или да отида в Харков. Да се предам на арканците — или да вляза в безнадеждна битка. Избор. Разклонения на съдбата ми. Аркан управлява световете, насочвайки развитието им в една или друга посока. Махат от историята Сервантес — и вече ги няма Дон Кихот и Санчо Панса. Няма я онази малка промяна в мозъците на стотици и хиляди негови съвременници, образовани и културни хора, която ще разклати позициите на църквата и ще приключи напълно с епохата на рицарството и със Средновековието. Ренесансът е протекъл по малко по-различен начин, църквата е запазила позициите си, техническият прогрес се е забавил. Изчезвайки от реалността, Дон Кихот все пак е победил всички вятърни мелници на света…

Но по ирония на съдбата по-силната църква на Твърд е сметнала за допустими биологическите изследвания! Не, навярно разклонението се е осъществило не само заради лошия късмет на испанския писател. Имало е още множество фактори — от непредадения от Брут Цезар до Чърчил, писал философски трактати вместо политически мемоари. Но във всеки случай това е методът на работа на функционалите — прецизни изменения в историята, намесата в съдбата на отделни хора. И явно способностите на функционала също са свързани с процеса на избор. Всеки път, когато се оказвам пред избор в своята съдба — сериозен избор, а не дилемата дали да пия чай, или кафе — възвръщам силите си. Което, впрочем съвсем не е гаранция за правилен избор. Слънцето окончателно се скри зад хоризонта. Небето бързо потъмня, заблестяха звездите. Спрях и се огледах още веднъж. Да вървя в тъмнината, ориентирайки се по звездите? За да се лиша после от сили и да падна под лъчите на палещото слънце? Налагаше се да се спра, за да нощувам. За целта тази точка в степта не беше нито по-добра, нито по-лоша от всяка друга. Свалих раницата, повъртях в ръце порциона, но не го разпечатах. Изядох парче шоколад, пийнах вода от манерката. Уж само няколко глътки, а една трета се изпразни. Трябва да внимавам повече… Сложих раницата под главата си, а автомата — под дясната ръка. Не че се опасявах от нещо, но кой знае…