Белова - Страница 52

Небето бавно се пълнеше със звезди. Никъде не се виждат толкова много звезди, колкото в нощна степ. Дори морето свети, отразявайки слабия блясък на звездите. А тук беше абсолютен мрак. Така се случи, че попаднах в този свят по време на новолуние — сякаш специално за да мога да се полюбувам на всички красоти на местното небе. Вече заспивах, когато ми се стори, че чувам далечен шум на вода. Явно нерви. Предварително се боя от жаждата… Понякога и в най-удобното легло, и в най-спокойно разположение на духа човек не може да заспи. Или заспива, но през нощта се буди няколко пъти. Или спи цяла нощ, но на сутринта се буди разбит и сънен. Ала тук — върху обраслата със суха остра трева земя, с преследвачи, способни всеки момент да се материализират до мен, след кървава жестока схватка — отворих очи с първите лъчи на слънцето, бодър и готов за всичко. Даже сънувах нещо приятно и умиротворяващо. Дали беше заради чистия въздух? Или в шоколада имаше някакви транквилизатори? Или по-скоро обичайните номера на непредсказуемата човешка психика? След като се протегнах и походих напред-назад за разгряване, аз се вслушах в позивите на организма си. Позиви нямаше, затова пък бях жаден. Удължавайки удоволствието, бавно извадих манерката, отвъртях капачката, отпих две-три глътки. После доядох шоколада. И мрачно изгледах издигащото се слънце. Жегата в пустинята убива бързо. Аз, за щастие, не бях в пустинята, въздухът не беше толкова сух и щях да издържа някак си през този ден. Но на следващия щеше да ми потрябва вода или… или вече нищо нямаше да ми трябва. Раницата на гърба, автомата на гърдите. И напред на север. Трябваше да преодолея възможно най-голямо разстояние, докато не станеше твърде горещо. Но не ми се наложи да вървя дълго. След две-три минути забелязах някаква ивица, разсичаща степта от изток на запад. Вглеждах се известно време, нищо не разбрах и ускорих крачка. А когато осъзнах какво виждам, започнах да вървя бавно и внимателно. Докато не стигнах до ръба на каньон, разсичащ степта. Не съм географ, нито пък геолог. Не знам — или поне не и без да се допитам до знанията на функционал — има ли на нашата Земя такива каньони. Навярно има. Разбира се, тази яма не приличаше на Големия каньон, толкова любим на режисьорите на екшъни. Но не беше и обикновено дере. Права като стрела. Ширина петдесет метра. Дълбочина — едва ли по-малка. Много стръмните стени на каньона слизаха до тясна цепнатина, по която стремително се носеше вода. Каньонът тръгваше някъде от предпланините и когато проследих с поглед водния поток, видях в далечината късче синя гладка повърхност. Вървях по плато, съвсем близо до морето! Какво пък, един проблем по-малко. Нямаше да умра от жажда. Разбира се, ако успея да се спусна долу. Интересно, това също беше ситуация с избор — да се спускам ли, или да тръгна към морето покрай каньона? Пощраках с пръсти, опитвайки се да изкарам син пламък. Не. Изглежда, просто нямах избор, налагаше се да се спусна. И защо като млад не се бях занимавал с алпинизъм? Тогава имах един познат, който три години ходи на скално катерене, участваше в състезания, качваше се на някакви Каменни стълбове в Красноярск… После, след петото или шестото счупване, се отказа, но като цяло беше много доволен, макар и да куцаше на двайсет и пет годишна възраст. Какво пък, да опитаме…

Първите метри бяха най-полегати, но същевременно и най-трудни — стената на каньона беше от твърда суха почва, лесно ронеща се под ръцете и краката. Помагаха корените на тревите, пронизващи почвата и непозволяващи на склона да се оголи съвсем. После дойде твърда камениста повърхност и колкото и да бе чудно, стана по-лесно — рудата беше на слоеве, образуващи на всеки двайсет-трийсет сантиметра удобни „лавици“, където можех да сложа крака си. Беше много стръмно, но не отвесно — дори да паднех, имах шансове да оцелея. Впрочем не ми се искаше да проверявам. Потта затваряше очите ми, краката ми скоро започнаха да треперят. Трудно е за градския човек да покорява дивата природа. Глупавият автомат, който в началото не изглеждаше тежък, сега теглеше шията ми, но не ми се искаше да го хвърлям. Раницата започваше да се изплъзва от раменете ми, но не се решавах да спра и да я закрепя по-надеждно. Когато преполових пътя до долу, спрях да отпочина. Погледнах нагоре — и разбрах, че това е грешка. Надвисналият над главата ми склон ме плашеше много повече, отколкото пропастта под краката ми. Със закъснение разбрах, че сигурно все някак ще се спусна. И даже няма да се пребия. Но после едва ли ще успея да се кача горе. Камъкът, на който вече се опирах твърде дълго, започна да се разтрошава под краката ми и аз бързо продължих пътя си. Не си струваше да се задържам тук. На десет-петнайсет метра от дъното по каньона започна да се появява трева — доста по-свежа, отколкото на повърхността — и дребни храсти. От една страна, това ми помагаше да се хващам. От друга — краката ми се плъзгаха по тревата, а храстите, макар и не бодливи, жулеха ръцете ми. Каква гадост, а? Ако се появи нещо, което да ти помогне, то непременно и ще вреди. Някакъв неумолим закон на природата! През последните метри ме изпълваше желанието да се откъсна от стената и да претичам по стръмния склон. Навярно би се получило, но щях да пльосна във водата. А тук, на дъното на каньона, беше ужасно студено. Слънцето можеше да надниква само по пладне. Най-накрая, с треперещи от напрежение ръце и крака, издрал до кръв дланите си, скъсал на някакъв клон ризата си и болезнено ударил в камъните коляното си, се озовах на дъното на каньона, на тясна два метра брегова ивица. В краката ми стремително се носеше поток чиста вода. Приседнах върху чакъла, измих ръцете и лицето си. Напих се на воля. Водата беше ледена. Но аз все пак се съблякох и някак си се наплисках, застанал до самия бряг. Добре… Отдалечих се от водата, седнах на един кръгъл камък и зачаках тялото ми да изсъхне. Откакто бях дошъл в този свят, не ми се беше допушвало. Сега намерих в раницата предвидливо скрит пакет (по-скоро половин пакет) цигари и с удоволствие запалих една.