Белова - Страница 56

— Два часа.

— А откъде се взе тук? Видът ми, изглежда, не предизвикваше учудване у тях. И изобщо не изглеждаше да изгарят от любопитство относно това откъде се е взел човек на малък бряг под отвесна скала.

— Спуснах се по въже от скалата — отговорих аз с част от истината.

— Охо! — изрече морякът с уважение.

— Як си.

— Аха, само не съм добре с главата — промърморих, спомняйки си вица за враната, лепнала се към дивите гъски, за да лети с тях през морето. Моряците дружно се закикотиха, но вече се доближавахме до кърмата на яхтата и не ни беше до разговори. Лодката се клатеше от дребните вълни, моряците внимателно я допираха до кърмата. Аз пръв се заизкачвах към борда. Хванах се за перилата на спретнатата метална стълбичка, спусната от кърмата, и лодката избяга изпод краката ми. Изкачих няколко стъпала, подхванаха ме яки ръце и се озовах на палубата. Там имаше седем души — навярно почти целия екипаж на яхтата. Няколко моряци. Двама младежи, които мислено нарекох пътници — не бяха в моряшки униформи, а с някакви свободни пъстри дрехи с леко арабски вид. Впрочем и техните лица бяха по-скоро азиатски. И още един, най-възрастният, на около шейсет години, когото сметнах за капитан. Във всеки случай на главата му имаше фуражка с капитански вид, със златиста кокарда във формата на кленово листо. Впрочем капитанът не беше свързан с Канада повече, отколкото останалите от екипажа. Той вече много приличаше на китаец — по-дребен и с много типично лице. Не откъсваше поглед от мен. Не, не от мен. От раницата на гърба ми. Едва се сдържа да не се приближи и да я разгледа по-подробно.

— Благодаря за спасението — обърнах се аз към капитана.

— Това е свещен дълг на всеки моряк — каза капитанът, като с усилие прехвърли погледа си върху мен. Напразно казват, че европейците разбират с усилие мимиките на китайците. На капитана всичко му беше изписано върху лицето — загрижеността, съмнението, опасението, подозрението.

— Има ли още хора, нуждаещи се от помощ?

— Всички хора се нуждаят от помощ, но на този бряг няма други — отговорих аз дипломатично. Капитанът кимна с такъв вид, сякаш съм изрекъл мъдрост, достойна за Конфуций. И внезапно каза на друг език:

— _Да очаквам ли преследване или други неприятности, свързани с вас?_ Никой не го разбра. Освен мен. Все пак преминаването в друг свят беше вложило в мен някакви чужди езици. Не разбирах каква е разликата — и езикът, на който говорех с моряците, и този, на който заговори капитанът, нямаха нищо общо нито с руския, нито с английския. Просто знаех, че това вече е друг език, който не е роден за капитана.

— _Не мисля, че в скоро време може да се случат неприятности от този род_ — отговорих аз. Отново на този разбираем само за двама ни език. Изглежда, това беше нещо като проверка. Капитанът кимна, обърна се към един от матросите и продължи на „китайски“, както реших да нарека общия за екипажа език:

— Съпроводи видния гост до моята каюта, помогни му да се преоблече в сухи дрехи и го нахрани. И отново се обърна към мен, явно предизвиквайки възхищението на всички с двуезичието си:

— _Покорно моля да простите отсъствието ми. Брегът е опасен, камъни във водата, и аз съм длъжен засега да остана горе._ Изглежда, аз знаех езика по-добре от него, защото отговорих:

— _Дълг на капитана е да бъде на палубата, ако наоколо има рифове. Водете кораба, аз ще ви чакам колкото се наложи. Благодаря за гостоприемството._ Капитанът, обогатен със знанието на думите „палуба“ и „рифове“, замислено се отдалечи. А мен учтиво ме заведоха в надстройката на кърмата (не знам как се наричаше тя, знанията ми на функционал бяха изчезнали, а познанството ми с морето се изчерпваше с книжката „Островът на съкровищата“ и филма „Карибски пирати“, тоест нищо работа). Ниска врата, късо коридорче. Врати от двете му страни и в дъното. Отведоха ме точно до врата в дъното; тя не се заключваше, но морякът я побутна с явна плахост. Капитанската каюта беше малка, а и не си струваше да очаквам тук княжески палат. Три на три метра, по цялата ширина на яхтата — плътно затворените илюминатори гледаха към двата борда. Ярки електрически лампи на тавана. Облицовани с дърво стени, окачени по тях снимки в рамки и чудновати предмети, маса с четири стола, доста широко легло, малко бюро, по-скоро даже кантонерка, до стената. След минута втори моряк ми донесе наръч чисти сухи дрехи, като техните, след което ме остави сам. Отдръпнах от масата за хранене един стол (Интересно, кой ли беше удостоен с честта да се храни с капитана? Пътниците?), установих, че в случай на клатене крачетата му влизат в специални дупки.

Седнах. Успокоих дишането си. Като че ли напълно дружелюбни хора. Изобщо не приличаха на пирати. И така, какво имаме? Имаме свят, който все пак навярно не е родният ми. Имаме равнище на развитие горе-долу като в нашия свят или във Вероз. Какво ли има там на мястото на Китай? Някакъв Литдибър*?

[* В оригинала — Лытдыбр. Безсмислена дума, която е добре позната в руския интернет, защото се получава, когато човек напише „дневник“ с руска клавиатура и е забравил да превключи регистъра на кирилица (Lytdybr). — Бел.прев.]

Но този свят не мязаше на леговище на функционалите, независимо дали беше Вероз, или не. Какво още? Тук идват войници от Аркан. Капитанът явно позна раницата и сметна за правилно да заговори на някакъв език, свързан с тази раница. Значи сега знаех езика на функционалите? Някакъв особен език, чието владеене е рядкост и веднага подчертава високото положение на говорещия, „достъпът до държавни тайни“. Любопитно…