Белова - Страница 57

Преоблякох се. Оказа се, че дрехите са ми по мярка, да живее високият ръст на местното население. И се заоглеждах по-внимателно. Следващите пет минути нанесоха жесток удар по всичките ми теории. Първо, намерих източника на електричество на кораба. Над кантонерката, която явно служеше на капитана за писалище, в полирани до блясък бронзови халки беше закрепен сив цилиндър, който много приличаше на петнайсетсантиметров електрически кондензатор. Метална обвивка, лъскаво стъклено дъно (кой знае защо ми се струваше, че цилиндърът е закрепен с дъното нагоре) и два медни щифта, стърчащи от стъклото. На щифтовете бяха закачени две щипки, завършващи с влизащ в стената дебел кабел. Цилиндърът бучеше едва чуто и миришеше на озон. Цялата конструкция беше прикрита със закачена за стената бронзова мрежа, нещо като защитен капак. Възможно беше и да греша. Възможно беше това да е някакъв много своеобразен озонатор и токът да не отива по кабела, а обратното — да се подава на цилиндъра. Но бях готов да се обзаложа на всичко, че пред мен е източник на енергия, захранващ лампите на цялата яхта.

Напълно немислимо, като се имаха предвид размерите на цилиндъра. Нито на Земята, да не говорим пък за Вероз, нямаше и помен от подобна технология. Второ, намерих на стената пет снимки. Добро качество, но черно-бели, само една беше грубо оцветена ръчно.

Точно „цветната“ не ме заинтересува особено. Съдейки по нея, капитанът имаше миниатюрна и вече не млада жена, а също така поне трима пораснали синове и една дъщеря. Или трима синове, единият от които вече е женен, това не беше толкова важно. И без това нямах подозрения, че съм попаднал в свят, населен само с мъже. Затова пък другите снимки бяха доста по-информативни. На едната от тях капитанът, по-млад, беше запечатан в компанията на няколко мъже с европейска външност. Това отново не би значело нищо, не съм разчитал да попадна на човечество, състоящо се само от азиатци. Но фонът! Мъжете стояха на възвишение, зад което се издигаха руините на град. Много голям град. Дори полуразрушени, небостъргачите биха изглеждали гигантски и в Манхатън, и в някой урбанизиран до крайност източен мегаполис. Чудовищните скелети на зданията закриваха целия хоризонт като костите на динозаври. Впрочем лицата на позиращите показваха пълно осъзнаване на тържествеността на момента — и горди, и изплашени едновременно. Третата снимка беше само пейзаж. Само че този пейзаж би се понравил само на Йеронимус Бош по време на работата му над триптиха „Ад“. Ниски тъмни облаци закриваха небето, земята беше нагъната и на буци, разсечена от дерета. Съвсем близо до фотографа тя гореше — по камъните танцуваха пламъци. Земя-16, която бях видял от полската митница? Това корабче между световете ли плаваше? Още две снимки. На едната имаше красива млада жена. Азиатка, но като че ли не жената или дъщерята на капитана. Много церемониално облечена. На фона на някаква разкошна зала. И самата снимка беше нагласена, официална, от нея лъхаше на бюрокрация, власт, приеми и укази. Имаше и сложен йероглиф в ъгъла — дарителен подпис? Местната управница? И последната снимка — капитанът стиска ръката на мъж на средна възраст. Сниман е полуобърнат, лицето му не се вижда добре. Затова пък охраната — няколко войници с познати мундири — се виждаха съвсем ясно. Равнодушни, леко погнусени, неестествено свирепи, не по необходимост, а по протокол. Зданията на заден план бяха ниски, дървени, източна архитектура, с извити във формата на вълна скатове на покривите. Да, капитанът, изглежда, влизаше в някакви висши сфери.

Беше ми провървяло. Или обратното — не ми беше провървяло, кой знае. Останалите предмети в каютата бяха любопитни, но нищо повече. Шпагата на стената — шпага като шпага, европейска, по-скоро спортна, отколкото бойна, на върха имаше дори резба за предпазител. Купчина книги — ако се съди по названията, любовни, ако не и еротични романи. „Ясписовата флейта и благоуханното гърло“, „Червеношийката и струните на лирата“, „Трудолюбивият слуга и златната бразда“, „Верният посланик и тайнствената долина“. Последните две названия кой знае защо извикаха в паметта ми приказките за момчето-вълшебник Хари Потър и аз се изкикотих. Какво, на капитана му е трудно в морето без жени? Явно му е трудно. Много ми се искаше да се поровя в кантонерката и да намеря карти. Или поне някакви морски справочници. Но, разбира се, не си позволих такава наглост. Сложих ръце зад гърба, за да не се поддавам на изкушения, и започнах да измервам с крачки каютата, поглеждайки през илюминатора към отдалечаващия се бряг. Вече съвсем се беше стъмнило, сега никой не би забелязал димния ми сигнал…

— Ей сега ще донесат вечерята. Капитанът беше влязъл много тихо в момент, в който стоях с гръб към вратата. Интересно дали ме е следил, или е улучил момента?

— _Благодаря. Вечерях, преди да запаля огъня, но с удоволствие ще ви правя компания на трапезата ви_ — отговорих, без да се обръщам. При това го казах не на „китайския“, към който отново беше прибягнал капитанът. А на „официалния“ език, който беше значително по-дипломатичен и витиеват! Защо? Навярно така беше по-правилно.

— _Отдавна не ми се е налагало да говоря на горната реч_ — каза капитанът.

— _На високата реч_ — поправих го аз машинално, защото разбрах, че така ще е по-правилно.

— _На високата_ — послушно се съгласи капитанът.

— _Моето име е Ван Тао. Позволено ли е да узная вашето?_

— _Кирил_ — казах аз, обръщайки се. — _Наричайте ме Кирил._ Капитанът явно не се чувстваше в свои води. Нещо в мен го смущаваше, независимо от познатата раница и владеенето на „високата реч“.