Белова - Страница 58

— _Моя кораб ли очакваше господин Кирил на брега?_ — попита той, леко накланяйки глава.

— _Не, беше ми безразлично кой кораб ще дойде_ — отговорих.

— _Разпоредете се да приведат дрехите ми в ред. С това облекло се чувствам като моряк и се боря с желанието си да вдигна платната._ Капитанът тихичко се засмя.

— _Господинът се шегува… Простете оскъдицата на това, което мога да ви предложа. Моята дреха няма да ви е по мярка, тази на пътниците ми — също. Те са уважаеми търговци от север… може ли да ги поканя на вечерята?_

— _Няма нужда да ги смущавате толкова_ — отвърнах аз. И сам се изумих колко лесно влязох в ролята на високомерен аристократ. Капитанът кимна послушно. —

_Вашето семейство! — Погледнах към снимките._

— _О, да!_ — _Всичко ли е наред у вас? Радват ли ви синовете ви?_ — _Както се полага за достойни деца на уважаван родител…_

— _Виждам, че доста сте пътешествали?_ Погледът на капитана пробяга по снимките.

— _Да. Бях млад и безразсъден. Но небето ме пазеше._

— _Оттам?_ — рискувах аз, кимайки към снимката с небостъргачите.

— _Да! Беше ми позволено!_

— В гласа му прозвуча уплаха.

— _Разбира се…_ — отроних небрежно, но вътрешно пеех от възторг. Изглежда, все пак бях дошъл в дома на функционалите. Само че стопаните вече отдавна ги нямаше тук.

— Виждам, че ви терзае мисълта кой съм — казах аз, в този момент вратата се отвори и двама моряци внесоха подноси, кланяйки се. Помълчах, докато не излязоха, макар да бях сигурен, че няма да ме разберат. — _О, не, не, господин Кирил._ Капитанът успя да произнесе фразата така, че в нея прозвуча и чистосърдечно отрицание, и очакване да продължа да говоря. Той не владееше чак толкова лошо „високата реч“!

— _Значи така_ — казах аз, без да имам ни най-малка представа как ще продължа. Но вече бях набрал инерция.

— _Не си струва да мислите за това, защото изобщо не ви трябва да го знаете. Моят живот е твърде скучен и обикновен, за да обременявам паметта на толкова уважаван човек. Бил съм в различни светове, обичал съм различни жени, дружил съм с много мъже, много мъже и жени съм убивал, много съм спасявал. Никъде на света не срещнах съвършенство и тази мисъл постоянно ме гнети. Но вие сте млад и моята тъга не бива да ви засяга._ Ван Тао пребледня.

— _Моля да ми простите… оскърбих ви с мислите си… стори ми се…_ — Неоснователно — махнах с ръка аз.

— Защо всички да виждат кой съм аз и на колко години съм? — _Мен са ме учили… винаги съм разпознавал надхората…_ Изглежда, бях улучил. Капитанът се беше смутил не от появата ми на брега и от раздърпания ми вид, а от възрастта ми. И още повече — от това, че не е разпознал в мен функционал. Наистина доста беше общувал с тях, щом ги усещаше.

— _Виждам, че сте били удостоен с високи запознанства._ — Кимнах отново към спасителната стена със снимките.

— _О, да!_ — Капитанът радостно се измъкна от хлъзгавата тема за моя произход.

— _Два пъти съм плавал в забранените земи и съм се връщал с много ценни рядкости._ Помислих си, че не са му платили скъпо за рядкостите, щом на стари години е принуден да вози лично търговци на своята яхта, вместо да наема на служба млади капитани. Впрочем кой го знае. Има хора, които успяват до старост да натрупат цяло състояние и да продължат да изкарват хляба си като в младостта. А има и такива, които изобщо не могат да мирясат, още повече, че морето държи здраво своите труженици. По принцип за един такъв, на име Синдбад Мореплавателя, разказваше в приказката си Шехерезада. А за друг е съчинил четири книги — а в някои светове дори седем — Джонатан Суифт.

— _Ще вечеряме ли!_ — предложих аз. Храната върху подносите изглеждаше доста апетитно — купчина малки пелмени в изплетени от бамбук чинии, гъста супа в чаши, дребни пликчета от листа, криещи в себе си пълнеж. Капитанът изведнъж занервничи.

— _Всичко успя да застине, господин Кирил._

— _Да изстине_ — поправих го машинално, съобразявайки какво става.

— _Ще наредя да го затоплят… ей сега…_

— Капитанът подхвана ловко двата подноса и изскочи от каютата. Така. Изглежда, бях избегнал някаква много екзотична подправка в супата. И пак добре, ако след нея щях да заспя дълбоко и да се събудя с вързани ръце и крака. Защото другият вариант би бил… да застина към сутринта. Дочаках връщането на капитана и се прозинах демонстративно.

— _Боя се, че апетитът ми пропадна. Кога ще стигнете в пристанището?_

— _На разсъмване._

— Капитанът явно усети, че съм разбрал всичко, и сега мечтаеше само за едно — да се махне колкото се може по-надалеч от мен.

— _Морето е неспокойно, бих искал да остана цяла нощ на вахта, господин Кирил._ Да, сега вече определено нямаше да се получи задушевен разговор между нас… Как трябва да се държи един надчовек, който знае, че са се опитали да го отровят? Надменен функционал, против когото, макар и заради незнание, е замислял нещо някакъв стар глупак? Функционала не го е заплашвала реална опасност, неговият организъм би преработил и неутрализирал всякакви отрови, но самият факт… —

_Махай се_ — казах беззлобно. — _И ако през нощта някой се доближи до вратата на каютата, това ще бъде последната му нощ!_ Кланяйки се сервилно, капитанът изскочи от каютата си. Приседнах на леглото да се успокоя. Взех от кантонерката „Трудолюбивият слуга и златната бразда“, прелистих я. Да, на момчето-вълшебник дори в пубертета не биха му се присънили такива неща. След известни издирвания намерих прекъсвач — префърцунен, бронз и ебонит. Изключих осветлението в каютата. Стана абсолютно тъмно. Яхтата се поклащаше, ако се съдеше по биещата в борда вода, движехме се доста бодро. Намерих опипом кревата и прилегнах с твърдата мисъл да не заспивам до сутринта. И, разбира се, веднага заспах със съня на праведник.