Белова - Страница 59

15

Независимо дали го искаме, заплахите и принудата са част от всекидневния човешки живот. И става въпрос не за някакви сурови ултиматуми на една държава към друга, не за размахващи ножове бандити или строги милиционери. Става въпрос за най-обикновените житейски ситуации. „Ако не си доядеш кашата, няма да гледаш детски филмчета!“ „Ако се провалиш на сесията — ще излетиш от института в армията!“ „Ако още веднъж те видя с Маша — между нас всичко е свършено!“ „Ако си дойдеш от срещата пиян — ще спиш на дивана!“ „Който не остане да работи извънредно — може да си пише заявление за напускане!“ „Ако не донесете справката, няма да ви начислим пенсия!“ Боя се, че и след края ще чуем: „Без арфи и нимб не пускаме в рая!“.

Да заставяш, да убеждаваш, да принуждаваш — това е цяло изкуство. И ние, разбира се, по неволя се учим на него, докато гълтаме безвкусна каша и изпросваме четворка от учителя. Но все пак не си струва да заплашваш, ако не си истински професионалист. Разбрах това на сутринта, когато се облякох, излязох на палубата на кораба и се убедих, че съм останал сам. Прекалих. Налагаше се да призная, че прекалих със заплахите. Храбрият капитан Ван Тао (казвам „храбър“ без никаква ирония) благополучно беше довел кораба до пристанището, беше го привързал към кея и беше офейкал заедно с екипажа, изоставяйки на практика цялото си имущество. Явно не очакваше нищо добро от един функционал особено след като се беше издънил.

— Аз всъщност съм добър — промърморих, застанал на палубата. Но никой не ме чу. Тук също имаше планини, но вече нормални, крайморски, не твърде високи, като в Крим. Откъм склона към морето се стелеше град — нормален приморски град, на няколкостотин години — при нас такъв щеше да е претъпкан с туристи. Покрай брега се точеха многобройни кейове, по-нататък видях плаж, още от сутринта запълнен с хора. Всичко изглеждаше толкова банално, сякаш бях някъде на Земята.

Впрочем някои неща все пак биеха на очи. Първо, никъде не се виждаха антени, кабели, електрически лампи. Явно тук нямаше ток. Второ, зданията в по-голямата си част бяха типично средиземноморски, европейски по стил. Но горе в планината се виждаха покривите на пагоди и изобщо в архитектурата се долавяше азиатски колорит. Местният Чайна Таун? И трето, съвсем високо в планините, отделено от града чрез зелена горска ивица, се издигаше напълно чуждо за това място здание, наподобяващо футуристичен небостъргач: стъкло, метал, бетон, плавно извити линии около невидим център. Нещо като… като полуприбрано ветрило, което са завъртели около оста му. Беше толкова не на място тук, че даже не се набиваше веднага на очи — сякаш съзнанието филтрираше картината поради пълната й неуместност. Веднага ми олекна.

_Това_ принадлежеше на функционалите. _Това_ беше тяхна постройка, също толкова жива, колкото и моята кула. Бях намерил сърцето на мрака! Блещукащо стъклено сърце. — О, как ще се повеселим! — казах аз, по-скоро ободрявайки себе си, отколкото заплашвайки врага. В главата ми бавно и сигурно се подреждаха късчетата на пъзела. Кой казва, че родният свят на функционалите е рай на Земята, царство на високите технологии, девствена природа, красота и великолепие? Може и да е бил такъв. Някога. А сега това е Земя-16. Изпепелена пустиня, отровен въздух, гореща земя, радиоактивно излъчване, руини на огромни градове. Почти навсякъде. Само в някакви далечни кътчета на планетата, на големи острови или просто при търпеливата, изцелителна гръд на океана, са оцелели човешки селища. Тук живеят обикновени хора, отдавна забравили миналото на своя свят. И онези функционали, които са преживели планетарната катастрофа. Какво се е случило с тях? Война — ядрена, а може би и по-страшна? Излязъл от контрол научен експеримент? Изчерпване на ресурсите? Падане на астероид? Или всичко накуп? Умиращ, агонизиращ свят. Хора, ровещи в руините в търсене на артефакти на загиналата цивилизация. Функционали-надзиратели, предпочитащи сега да експериментират в чужди светове… или вероятно търсещи път за спасение на своя свят. Не студен, безмилостен разум, който прави експерименти с „мишки в клетки“, както някога наивно си мислех. А объркани, уплашени надхора, втурнали се от своя свят към другите. Но във всеки случай тук е тяхното сърце.

Тук е родината им. И аз съм в правото си да сторя с тях каквото поискам — заради това, което са натворили на Земята, Вероз, Твърд, Аркан. Та нали и Аркан е само инструмент. Тяхното главно пристанище, базата им. Но родината им е тук. И няма нищо по-страшно от удар в гърба. Удар, който не очакват. Тук вероятно дори обикновените портали не се отварят, те са успели да затворят обитаемите остатъци от своя свят, подхвърляйки пред погледа на митничарите радиоактивна пустиня. Но аз преминах. Успях. Някъде нещо се е объркало и аз получих по-голяма сила, отколкото се полага на редовите функционали… Опомних се. Нямаше какво да стърча на палубата, предизвиквайки любопитството на местните. Спуснах се обратно в каютата и намерих в коридора дрехите си, грижливо сгънати на купчинка, чисти и дори изгладени по някакъв начин. Върху тях беше сложен чифт леки платнени гуменки, подобни на нашите обувки за тенис, и даже в подходящ размер. Преди да офейка от кораба, екипажът все пак беше изпълнил всички нареждания на опасния си гост и дори се беше постарал да му угоди. Отначало се зачудих струва ли си да се преобличам в своите дрехи. После все пак реших да не се разхождам из града в моряшка униформа. Умеех да крада не повече, отколкото да заплашвам. Е, ако не броим случая, когато в склада се намери неотчетен харддиск, а моят тъкмо беше започнал да се скапва…