Белова - Страница 60

Добре, всичко това са дреболии. Няма мениджъри в компютърни фирми, които не прибират за лично ползване безстопанствена стока. А ето сега аз, в състояние на здрав разум и трезва памет, възнамерявах да окрада спасителите си. Дори не проверих моряшките каюти. Да не са идиоти да оставят пари и ценности на изоставен кораб? Но виж, капитанската каюта обискирах. Обаче не ми провървя. Или предвидливият Ван Тао изобщо не носеше пари със себе си, или не намерих тайника му. По-скоро последното, разбира се. Плячката ми беше купчина дребни монети, за моя изненада алуминиеви, и три банкноти по „5 марки“. Епохата на доларите и еврото беше отстъпила място на дълголетните марки? Едва ли. Тези марки нямаха никакво отношение към европейските. Текстът беше написан на два езика, единият от които беше йероглифен, а в основата на другия беше латиницата. „Китайският“ и „високият“ език? Напълно възможно. На равнище числителни имена „високият език“ може и да се знаеше от цялото население.

За съжаление сега не можех да възприема тези езици отстрани и да ги сравня със земните — способността да говоря и чета свободно сякаш беше изтрила от паметта ми другите езици. Вероятно много по-полезна беше другата ми находка — картата. За съжаление (впрочем струваше ли си да очаквам друго) това не беше карта на Земята, а местна морска карта. На нея беше изобразен остров, точещ се отляво надясно, с изсечени заливи от север и по-равно крайбрежие от юг. Бяха обозначени плитчини, някакви странични островчета, маршрутите покрай брега и към тези островчета. Изглежда, островът не беше малък — впрочем нали в началото дори не предположих, че може да не съм на континент.

Съдейки по картата, централната част на острова представляваше пустошта, насред която се бях материализирал, а по бреговете имаше някакви градове. В момента вероятно се намирах в най-големия от тях, наречен Айрак, разположен насред северния бряг. Ако бях по-силен в географията, може би щях да успея да предположа в коя точка на земното кълбо се намирам… Известно време изучавах картата, после я върнах на мястото й.

Да крада работния инструмент на капитана би било абсолютна свинщина, а и не виждах особена нужда от картата. Навярно най-ценното нещо на кораба беше захранващият с електричество цилиндър. Явно произхождащ от древните времена на този свят, той сигурно струваше доста пари. Известно време се колебах. Но освен моралните съображения трябваше да се вземе под внимание и възможната реакция на капитана. Загубата на такъв ценен предмет можеше да надделее над страха. Трябваха ли ми проблеми с местната полиция? Не, не ми трябваха. Ограничих се с дреболиите. Нарамих раницата си, излязох отново на палубата и се приближих до кея. Яхтата беше надеждно завързана за покритата с плътни вързопи от тръстика стена. Ами да, откъде да намерят стари гуми, играещи ролята на амортизатори в нашите яхтклубове? Скочих На брега и почувствах как островът под краката ми се люшна.

Виж ти. Наистина след плаващата по вълните яхта на човек му се струва, че брегът се люлее… Тръгнах в посока на града. Покрай рибарски лодки, от които разтоварваха улов. Покрай скитореща безцелно група юноши. Покрай дебел мъж, който строго се караше на двама навели глави здравеняци. Някои хора в тълпата бяха азиатци. Други — европейци. Сред юношите се мяркаха негри и — ако не ми се е сторило — хлапе с характерното лице на австралийски абориген. Смесване на расите и народите, нов Вавилон, построен върху отломките на рухналия свят… или са били спасени и преместени тук, в подножието на небостъргача-ветрило… Стараех се да не се заглеждам много по околните. Все пак и дрехите ми, и видът ми вероятно издаваха, че съм чужденец. Впрочем тук не се наблюдаваше еднообразие в обличането, а и физиономиите бяха толкова разнообразни, че едва ли опасенията ми имаха някаква почва. Ето, стои, блажено примижал срещу утринното слънце, местният алкохолик с разкъсани панталони и мръсна блуза, която не му е по мярка. Дори да го сложите на някоя московска улица или в метрото на Ню Йорк — все ще си бъде на мястото. А и той самият вероятно няма да забележи разликата… А ето там мъкне тежък чувал светлокос и белокож младеж с толкова аристократично лице, че ако го изкъпете и преоблечете, може смело да отиде на прием при английската кралица и ще се изгуби сред тълпата лордове, сърове и перове. Всичко е нормално. Сливам се с тълпата. Градът не е малък, сигурно има двеста-триста хиляди души. Не може да не се срещат и приходящи, щом има търговци и моряци. Така че… сега ще намеря приют, ще се укрия, ще отдъхна, тихичко ще събера информация — и ще се подготвям за поход към планините. Едва ли към небостъргача водят отъпкани пътища, но не си струва да очаквам и някакви особени кордони. Функционалите би трябвало да се чувстват тук спокойни. След двайсет минути вече се ориентирах в пристанищния район. Тук имаше складове (ех, хубаво място за митнически портал, само че на Земя-16 няма изходи в обитаемите градове), няколко малки пазари, където вървеше енергична търговия с утрешния улов, и жилищни квартали — явно не твърде луксозни заради съседството си със същите тези складове и пазари. Впрочем с моите скромни финанси нямаше никакъв смисъл да се мотая из луксозните.

Както разбрах от табелите на ресторантите и хотелите, периодично попадащи на пътя ми, нощувка в хотел обикновено струваше една марка (впрочем за наемане на стаята за седмица ми предлагаха да платя само петарка), а можех да похапна за двайсет-трийсет копейки. Е, разбира се, не копейки, а местният им аналог. Можех само да гадая защо моят функционалски „машинен превод“ беше превърнал валутата в марки, а марката беше разделил на сто копейки. Най-вероятно беше напълно случайно. Сега спокойно можех да чета: „една нощувка — един юан, един обяд — двайсет и пет сантима“. В края на краищата се спрях на малък хотел в триетажна, но тясна сграда, вмъкната между по-високи и широки здания. Може би ми хареса конфигурацията, която леко напомняше на постройките на функционалите. А може би ме подкупи своеобразното чувство за хумор на собствениците, нарекли хотела си „Рижият кон без топки“. Макар че за местните жители названието вероятно звучеше просто „Рижият скопец“. Влязох през дрънкаща с камбанки врата, огледах се. Това може би беше хотелският ресторант, просто не се беше намерило място за отделно фоайе. Четири малки маси, столове, зад тях — стълбище за нагоре. Набитата червенокоса девойка, бършеща масите, се обърна към мен и скри парцала в джоба на престилката си.