Белова - Страница 61

К оглавлению

— Закуска? — попита тя. — Бих искал да отседна при вас.

— Защо не? — отговори девойката.

— А защо точно при нас?

— Името ми хареса.

— „Рижият скопец“? Познавате ли татенцето?

— Ъъъ… — обърках се аз. — Боя се, че не. А това… какво… ъъъ…

— А? В негова чест, а вие как мислехте?

— Девойката тръгна към шкафа до стената, извади зацапан тефтер и огризка от молив.

— Знаете ли колко сме на мама?

— Седем? — кой знае защо предположих аз. Маниерът на общуване на девойката беше заразителен.

— Седем? А не искате ли единайсет?

— Ако са такива като вас, защо не? — усмихнах се нахално. Девойката се замисли и също се усмихна.

— Само не се шегувайте така пред мама, че знаете ли какво? Вече бях разбрал, че не е задължително да отговарям на въпросите.

— Няма ли места на втория етаж? — попита девойката или тефтера си, или себе си.

— Не? А на третия също ли няма? А в мансарда искате ли?

— Искам.

— За ден?

— За седмица.

— Петарка. Подадох й безмълвно банкнотата, тя я прие без никакви забележки и веднага я скри в джоба на престилката си.

— Закуската вече приключи, знаете ли?

— Не, не знам.

— О, добре, искате ли нещо за ядене? Кимнах.

— Мамо? — повиши глас девойката.

— Мамо, остана ли нещо? Отвори се незабележима до момента врата, замириса на ядене.

— За какво ти е. За разлика от дъщерята, майката пренебрегваше въпросителната интонация. Напълно я разбирах. Една такава в семейството е напълно достатъчна.

— Квартирант, съгласен е на мансардата, плати за седмица, ще го нахраним ли?

— Ще го нахраним. Седнах на масата, която вече беше приведена в ред. Майката-героиня така и не се показа, яденето ми го донесе девойката. Малки парчета пържена риба, къшей хляб, гъст черен сос, чайниче и чаша, пръчици. Явно не за еднократна употреба, но чисто измити. Поне в едно нещо китайската култура беше удържала пълна победа.

— Вкусно ли е? — попита девойката, като гледаше как потапям рибата в соса. Добре, че в Москва се бяха пръкнали доста японски и китайски ресторанти, неумението да се използват пръчици можеше да я учуди.

— Аха — отвърнах. Не че беше кой знае колко вкусно, никога не бях ял риба на закуска. Но явно беше прясна, което бе голям плюс.

— Не сте оттук, нали?

— А защо ще отсядам в хотел, ако съм оттук?

— Ами току-виж жена ви ви е изгонила? — рече замислено девойката, явно заета с нещо свое. Не успях да отговоря на това толкова интересно предположение. Входната врата леко се открехна. През нея се мушна мършава ръка, като с отработено движение задържа камбанките. След ръката в хотела се вмъкна слаб и нисък застаряващ мъж с оплешивяваща червена коса. Най-добре можеше да го опише думата „невзрачен“.

— Татенце? — изохка девойката.

— Ти? Мама обеща да те убие, знаеш ли?

— Знам, знам… — прошепна мъжът, пристъпвайки навътре.

— Работех.

— Работеше? — попита недоверчиво девойката.

— Да, работех — отговори твърдо рижият кон с анатомически дефекти.

— Ето! Той извади от джоба си и непредпазливо изсипа в дланта си няколко монети. Това, което се чу, не беше точно звънтене — все пак монетите бяха алуминиеви. Но и то беше достатъчно. Вратата на кухнята се открехна и се чу твърд глас:

— Ела тук, проскубан пес! Мъжът ме погледна тъжно, сви рамене и прошепна с неочаквана нежност: — Жени, какво да ги правиш? После млясна дъщеря си по бузата — за целта му се наложи да се вдигне на пръсти — и храбро тръгна към кухнята. Ние с девойката напрегнато се заслушахме. Разнесоха се тихи гласове. После звук от целувка. После нещо изтрещя — като изплъзнал се от отпусната ръка тиган. Девойката се зае да бърше вече чистата маса и замърмори:

— Все обещава, обещава, а ако го пребие наистина някой път, а? От кухнята се разнесе сладострастен стон. Затрещяха съдове. Вратата се затвори с грохот. Девойката стана яркочервена, което в комбинация с рижите коси правеше гледката незабравима.

— Не, няма да го убие — казах аз.

— Колко сте на мама, казваш? Единайсет? Дори кимането й се получи като въпрос.

— Ехе — рекох ехидно.

— Благодаря, всичко беше много вкусно. Ще ми покажеш ли стаята? Не знам какво си е помислила, но отвърна рязко:

— Идете сам, няма да се изгубите. И сякаш съобразила, че говори някак неправилно, добави:

— Най-горе, там има само една врата, ясно? Мансардата наистина не беше от най-добрите места за живеене. Стръмно спускащ се покрив, само в центъра на стаята можеше да се стои в пълен ръст. От мебелите — само легло, за щастие достатъчно голямо, и изпълняваща ролята на нощно шкафче кръгла масичка до него. Масичката, между другото, беше неочаквано красива — инкрустираната със седеф повърхност, макар и изрядно издраскана, радваше окото. Люкът в пода водеше към стълбите. Да, едва ли тази стая струваше колкото останалите. Впрочем чаршафите бяха чисти, дюшекът — равен, а възглавницата — мека. Освен това точно над леглото имаше прозорец, прорязан във фронтона на сградата. Отваряше ми се прекрасен изглед към планините, надвисналите облаци и усуканото ветрило на небостъргача.

Помислих малко и реших да не устройвам скандали. Честно казано, не умея да го правя. Така, на първо време разполагам с пристан. Местното общество, при цялото му своеобразие, не създава шокиращо впечатление, не прилича на тоталитаризъм. Оставаше да разбера най-простото — какво да правя по-нататък? На палубата на яхтата се надъхвах, обещавайки на отсъстващите функционали веселба… аха, море от кръв и торба с кости в добавка. Но ако трябва да съм сериозен? Дори автомата си бях потопил, тогава не ми беше до автомат. Пълнителят с патроните беше останал в раницата, но каква полза от него? Вероятно можех да се сдобия с някакво оръжие тук, но едва ли щеше да е огнестрелно. А можеше да се каже и че нямам пари. Способностите на функционал? Уви, би било наивно да разчитам на тях. Дори и да бях прав и способностите ми да се проявяваха в момент на избор. Дори и да допуснех, че ще стана по-силен от враговете си — пълноценни функционали, част от които са полицаи и войници. Дори и да нямаха средства да блокират разкрилите се у мен способности. Кой може да гарантира, че „моментът на избор“ ще дойде точно по време на схватката с враговете? Може би ще стана за известно време всесилен „пътьом“, когато ще имам същата полза от тази сила, колкото бих имал от чадър под водата. Не, не, нужно ми е нещо повече. Например съюзници. На практика във всички светове съществува някаква опозиция на функционалите. Дори на моята Земя я имаше, макар и в слаба форма. А тук, където на възвишение над града стърчи немислим небостъргач, където се появяват арканските войници, където се срещат смайващи технически артефакти, също би трябвало да има някаква съпротива. Трябваше само да намеря тези бунтовници и да им предложа да действаме съвместно…