Белова - Страница 62

По люка тихичко се почука.

— Влезте! — отговорих, макар че по-логично би било да кажа: „Качете се!“. Люкът се отвори с грохот и се показа рижа глава. Хлапе на петнайсет години. Още една от издънките на любвеобилния мъж?

— Донесох ви свещ — съобщи момчето.

— Ето. Той ми подаде керамичен свещник с не много щедър остатък от свещ и полупразна кутия кибрит. Но все пак цивилизация!

— Кажи, приятел — попитах непринудено, — що за здание е това?

— Къде? — Хлапакът с готовност се качи в мансардата и се долепи до прозореца.

— Ей там, в планината…

— В планината? А! Това е вилата на някакъв богаташ. Знаех как се казва, но съм забравил. Той също така дари много пари на градската библиотека.

— Вила? — попитах тъпо. И изведнъж разбрах какво точно има предвид хлапето. На склона на планината, там, където още не беше започнала обграждащата небостъргача гора, се издигаше доста голяма каменна сграда. Около нея, изглежда, имаше някакви градини. Може би портокалови, може би маслинови или ябълкови, от такова разстояние не можеше да се разбере.

— А по-нагоре?

— По-нагоре? — учуди се момчето.

— По-нагоре са само планини. Всичко стана ясно. Както и обичайните постройки на функционалите, небостъргачът беше невидим за обикновените хора. По-точно, изплъзваше се от погледа им. Навярно, ако бях показал на момчето точно къде да гледа и му бях описал това, което трябва да види, то щеше да забележи небостъргача. Точно както подготвените предварително хора намираха моята кула и отиваха през нея в други светове…

Впрочем защо да внасям в главата на невинен тийнейджър такъв хаос и неразбория? Там няма никакво здание, няма и не е имало…

— Да, точно. Стори ми се, че там има някаква къщурка — казах тъжно. Момчето се оказа добродушно.

— Може и да има — утеши ме то.

— Може зрението ви да е по-остро. Знаете ли един мой приятел как вижда? С прашка поваля гълъб от трийсет крачки!

— Горкият гълъб. Хлапето се смути.

— Ами… той така… това когато бяхме малки… Трябва ли ви нещо друго? Гърнето е под леглото, само че при нас е прието сам да си го изнасяте. Отходното място е в двора. Миенето също става долу, ако тук донесем стомна, сам разбирате, през нощта ще я счупите. Тясно е…

— Тесничко е — съгласих се аз. — А къде ви е библиотеката? Тази, на която богаташът е направил дарение?

— А, намира се много лесно! Тръгвате по тази улица и стигате до площад с фонтан. Той не работи, но ще се досетите, че е фонтан. После надясно, до друг площад. Там фонтанът работи, ако не е много горещо. И там има висока сграда с колони…

Разходката из непознат град, ако не сте си набили краката, не залитате от умора, имате в джоба си поне малко пари и разполагате с няколко свободни дни, е едно от най-приятните занимания на света. И можете да ми повярвате, че ако този град се намира в друг свят, по същество на друга планета, това прави разходката още по-интересна. Преди да стигна до библиотеката, бях в състояние горе-долу да оценя научния и технически потенциал на този свят. Първо, тук все пак имаше електричество, но то си оставаше привилегия на богатите. Видях един магазин (не ми се обръща езикът да го нарека лавка, въпреки скромните му размери), където продаваха най-разнообразни светилници и електрически крушки. Крушките изглеждаха съвсем обикновено — вероятно можех да навия някоя от тях в московския си апартамент и щеше да заработи. И електричеството не беше задължително да се генерира в самия дом — обявата на вратата обещаваше „прокарване на сигурни кабели и защита от незаконни включвания“. Второ, видях няколко магазини за дрехи и разбрах, че тук не бяха възниквали манифактури, в обичайния смисъл на думата. Дрехите се крояха и шиеха на място, само чорапите и бельото се купуваха в готов вид. Спомних си, че в моя свят стандартните размери дрехи бяха възникнали в отговор на потребностите на армията от голямо количество готови мундири. Едва когато се наложило да се облекат бързо десетки хиляди хора, в нечия умна глава дошла мисълта да се създаде база данни по габаритите на новобранците и да се шие не за конкретен човек, а за цели групи хора. Явно тук нямаше с кого толкова да се воюва. Едва ли броят хора на целия остров надвишаваше милион. И беше много възможно това да е единственият оазис на живот на планетата. Трето, видях оръжеен магазин. Прозорците му бяха зарешетени, а зад стъклото бяха наредени най-привлекателните от гледна точка на продавачите стоки: лък и стрели, арбалети и двуцевни пушки, зареждащи се през затвора. Но след създаването или пресъздаването на оръжие с гладка цев и патрони местният оръжеен гений беше забуксувал. Нямаше дори намек за винтовки или автоматични оръжия. А и за какво са им? Тук едва ли имаше какво да ловуват с тях. А и изобщо винтовките са деца на войната, ловуването на хора от други хора… Разбрах също, че не мога да си купя дори примитивно оръжие за по-малко от хиляда марки. Значи изобщо не можех да си купя оръжие. Четвърто, с религията тук нещо не беше наред. Не видях нито една църква, само в китайския квартал над къщите се подаваше здание, чиито ярки цветни украшения напомняха за будистки храм. И пето, тук имаше вестници. По едно време срещнах вестникарче, рекламиращо стоката си. Поисках да се разделя с десет копейки, но в този момент установих, че на площада с неработещия фонтан е сложено табло със същия този вестник, закрит със стъкло за предпазване от атмосферните условия. Повечето от минувачите не реагираха на призивите на вестникарчето, а предпочитаха да се побутат пред таблото и да го прочетат безплатно. Присъединих се към тях и получих, ако не полезна информация, то поне искрено удоволствие.