Белова - Страница 63

Местното издание на две страници с гръмкото название „Всеобщо време“ (а забелязали ли сте, че колкото по-малък е един вестник, толкова по-звучно е заглавието му) съобщаваше главно градските новини — е, и по някой друг абзац за съседните селища. Узнах, че вчера късно вечерта популярната млада певица Хо е била грозно наругана от хулиган, разочарован от пеенето й, но съпровождащият певицата неин любовник (да, точно така беше написано, любовник; явно лицемерието не беше на мода тук) дал достоен отпор на негодника, хвърляйки го „в същата онази локва, която нашият вестник вече втора седмица призовава да се засипе“. Някакви вандали се вмъкнали през нощта в бижутерийния магазин на господин Андреас, но ги застигнало разочарование — дрехите и ценностите били прибрани в надежден сейф, който не могли да отворят. Крадците излели обидата си върху витрините, като ги разбили (кой знае защо „с токчета“), но в този момент се появил патрулиращият, който, макар и да не заловил престъпниците, „здравата ги наложил с палката си“. Избягалите престъпници се издирваха. Скандалът, предизвикан от срутването на неотдавна построен мост, утихваше, тъй като предприемачът беше признал вината си и бе обещал да построи моста отново. В редакционния фейлетон журналистът, скрит под предизвикалия у мен кикотене псевдоним Акула Пера, горчиво се оплакваше от търговците, които слагат непродадената сутринта риба в лед и я пробутват на купувачите на следваща сутрин. Даваха се практически съвети как да се проверява дали рибата е прясна. В голяма почти цяла страница, и което е обичайно в такива случаи, скучна статия, някакъв градски чиновник се оплакваше от упадъка на нравите, от лошата събираемост на данъците и от неуважението на гражданите към градските власти, толкова героично и отдадено изпълняващи функциите си. Думата „функции“ отново предизвика кикотенето ми. Боя се, че застаналите до мен започнаха да ме вземат за идиот. Е, накрая имаше кръстословица и хороскоп. Бива ли вестник без кръстословица и хороскоп! Звездите днес бяха благосклонни към Рибите и Овните, към онези, които са родени под знака на Огнения дракон и под покровителството на Синята топола, а също и онези, в чиито имена имаше три гласни и четири съгласни. Страдаха Телците и Дървените мишки, родени под знака на Сенчестия дъб, и клетниците, в чието име имаше три съгласни и една гласна. На мен звездите не обещаваха нищо особено. Общо взето, това беше един обикновен вестник на обикновен малък град. Ако не се брои небостъргачът в планината — абсолютно нищо странно.

Започна да капе дъжд и реших да приключа запознанството си с пресата. В края на краищата в библиотеката щеше да ми е много по-удобно да утолявам страстта си към печатното слово.

16

Отдавна ми се струва, че краткият период на четенето като всеобщо развлечение вече е отминал. При цялото си желание да му направи конкуренция, киното не е способно на това — ходенето на кино е отделно събитие, а книгата винаги е подръка. Телевизорът, дори след придобиването на цвят и голям екран, не може да удовлетвори всички едновременно — броят на каналите би трябвало да стане съизмерим с броя на населението. Затова пък видеото, а после и компютърът нанесоха своя удар. Киното е четене за нисшите духом. За онези, които не са способни да си въобразят войната на световете, да си се представят на мостика на „Наутилус“ или в кабинета на Ниро Улф. Киното е пасирана каша, обилно поръсена със захарта на специалните ефекти, която не трябва да се дъвче. Отвори устата и гълтай. Почти същото е с компютърните игри — това е оживяла книга, в която си длъжен да избираш на чия страна си — „за комунистите или за болшевиките“. А четенето се върна към първоначалното си състояние. Към времената, когато беше развлечение за умните. Книгите станаха по-скъпи, тиражите намаляха — примерно като в деветнайсети век.

По този повод може да се тъжи, а можеш честно да се запиташ: нима сто процента от хората трябва да обичат балет? Да слушат класическа музика? Да се интересуват от живопис или скулптура? В края на краищата — да ходят на футболни мачове или риболов? Според мен е по-добре да се признае, че четенето не е удоволствие за всеки. И дори не удоволствие, а работа.

Съдейки по библиотеката на Айрак, тук се отнасяха точно така към четенето. Зданието успяваше да съвмести някаква помпозност — четири етажа, колонада при входа, бронзова скулптура във вид на огромна отворена книга и залепили се за страниците деца — с мрачния прагматизъм на завод — стени от скучен сив камък, плътно затворени широки прозорци, двукрилна врата, също неукрасена с нищо.

Огледах с любопитство скулптурата. Върху бронзовите листа беше издялана азбуката, книгата представляваше буквар. Трите деца, две момченца и момиченце, изваяни от бронз в естествена големина, така се бяха притиснали към книгата, сякаш страдаха от късогледство и се учеха да четат между редовете. Момичето беше подпряло брадичката си с ръка, а момчетата се бяха превили, вглеждайки се в редовете. Докоснах полираното рамо на единия от младите читатели и с тъга си спомних за московското метро. Излъсканите до блясък статуи на „Площад на революцията“, особено бронзовото куче, което ходех да погаля по муцуната преди изпит — сигурна поличба, че ще се справя на сесията… Впрочем тогава не ми провървя. Интересно дали с тези статуи също е свързано някакво поверие? Например погалваш — научаваш се да четеш…

При влизането в библиотеката бях приятно изненадан от табелката на стената: „За умеещи да четат — вход свободен“. Не ми беше много ясно защо му е на някой неграмотен да ходи в библиотеката, но за всеки случай кимнах на седналия до входа възрастен портиер, посочих табелката и продължих нататък. Библиотеката всъщност се оказа не толкова голяма. Първият етаж беше отдаден на някакви административни помещения, отнякъде се носеше накъсан шум, навеждащ на мисълта за работеща печатарска машина. Разбира се, никога не бях чувал шума на такава, но в него имаше нещо повтарящо се, сякаш страница подир страница излиташе от тежък механизъм. Какво пък, беше напълно възможно. Сами печатаме, сами пазим… сами и четем, ако се съдеше по пустите коридори. Качих се на втория етаж. Аха, читалнята. Масички, столове, лампи на масичките — електрически, между другото. Имаше петима души, четящи книги, един си конспектираше нещо. Сякаш ме лъхна ароматът на студентските ми години. Като се стараех да не шумя, се изкачих по-нагоре. Ето тук започваше същинската библиотека — целият етаж беше зает от високи шкафове с книги, двете маси до стълбището бяха празни, на третата седеше крехка девойка. Типичната библиотекарка — такива седят и в Новгород, и в Чита, Шанхай и Банкок, Хамбург и Детройт. На нея и външността й беше някаква смесена, явно участваше и азиатска, и европейска кръв. Такива девойки остават млади до четирийсет години, а после някак веднага се превръщат в библиотечни бабки…