Белова - Страница 64

— Добро утро — каза тихо девойката.

— За пръв път ли идвате?

— Да — признах си аз.

— На какви езици четете?

— На всякакви — отвърнах след кратко колебание, решавайки, че няма да излъжа много.

— Наистина ли? — усмихна се девойката.

— Колко хубаво. Дали ще ми помогнете да прочета тази книга? Ако се съди по крехките пожълтели страници, книгата беше на триста години. А може би и на петстотин. Осъзнах, че напразно съм се похвалил. Способностите на функционал биха ме отървали, но сега не ги усещах. А при прехвърлянето едва ли бях научил мъртвите езици на този свят… Смутено усмихнат, минах зад масата, наведох се над рамото на девойката и усетих слабия цветен аромат от косите й. Вторачих се в страницата. И попитах пресипнало:

— А кое точно не ви е ясно?

— Ами ето. — Девойката ме погледна с любопитство.

— Това. — „Няма да е излишно да се добави щипка карамфил“ — прочетох аз.

— Знаете този език? — възхити се девойката.

— Наистина ли го знаете? Оставаше и да не знам руски!

— Ами чувал съм го… — признах аз.

— Колко чудно! — каза тихо девойката.

— Аз съм го учила… по речници. Но си мислех, че никой… Кажете, защо в книгата съветват да се добавя в храната цвете? Свързано ли е с недостига на витамини? Но то нали не се яде, ако човек не забележи и го погълне?

— Това не е цветето. Просто има същото име. Подправка е… малки сухи съцветия… дайте ми молива. На лист плътна сивкава хартия скицирах, доколкото успях, подправката карамфил. Честно казано, никога не я бях добавял в храната, но ми се беше случвало да правя глинтвайн с приятелите си…

— Ох… — огорчи се девойката.

— Не знам такава подправка. Навярно вече не расте.

— Навярно — съгласих се аз. Колко странно, колко нелепо и смешно беше, че от цялата велика руска литература, от всички издадени в Русия книги се беше запазило не нещо от Толстой или Пушкин, не сборник статии на Ленин или учебник по физика, а готварска книга. Обикновена готварска книга…

Макар че, като се замисли човек, нямаше нищо чудно. Именно хубавите готварски книги се печатат на гладка, дебела, здрава хартия, за да не се надуят от влагата, да не се мачкат толкова от мазните пръсти, да понасят пребиваването си в кухнята сред бурканите с подправки и кърпите. Ако вкъщи имате готварска книга, по която често готвите, къде я държите? На книжния рафт? Не ме разсмивайте…

И изведнъж много ясно осъзнах онова, за което подсъзнателно вече бях готов. Това не беше просто друг свят. Това беше бъдещето. Нашето бъдеще. Радиоактивни пустини, горяща земя, забулено от облаци небе, руините на градове, окопали се по острови остатъци от цивилизацията — това е моята Земя. Ето какъв е светът на функционалите.

— Имаме цяла полица с книги на този език — каза девойката.

— И на всякакви мъртви езици… в специално хранилище горе. Явно й се искаше да домъкне тук цяла купчина книги, да ги изсипе (не, не да ги изсипе — грижливо да ги сложи на масата) и да ме настани да ги чета. Да чета, чета, чета… Да превеждам, обяснявам, подсказвам. Какво е карамфил, какво е сюртук, гламур, дефолт, какво означава замърсяване на околната среда, какво е война и какво — корупция…

— Може би после — отговорих на неизказания въпрос.

— Бих искал… бих искал да прочета нещо по история. — Вие откъде сте? — попита тихо девойката. Тя и без това говореше тихо, свикнала беше на това сред библиотечните шкафове, а сега направо премина към шепот.

— Отдалеч. Много отдалеч. Не питайте. Тя кимна замислено, сякаш тези думи обясняваха всичко, и се изправи.

— Елате с мен… Тръгнахме покрай редиците шкафове, сред тихото шумолене на страници — няколко души си избираха книги; през мириса на стара хартия и прясна типографска боя. Сякаш бяхме в храма на някаква нова религия, в която книжните рафтове играят ролята на икони, а книжната прах — на тамян и миро…

— Ето — каза девойката. Погледнах замислено празния шкаф.

— Ние нямаме история — каза девойката.

— Тази дума… почти не се употребява. Извадихте късмет, че ви разбрах.

— Не може да има общество без история — отвърнах аз.

— От колко отдавна тук живеят хора?

— Навярно от сътворението на света — усмихна се девойката.

— Тук имаме древни руини… Много древни, на хиляди години.

— Тогава ще попитам по друг начин. От колко отдавна живеят хора само тук?

— Мислила съм за това — отговори сериозно девойката. Сякаш я бях попитал какъв е смисълът на живота.

— Струва ми се, че са се сменили много поколения. На континента никой не може да изкара дълго. Дори… дори…

— Надхората? — попитах направо. Девойката кимна.

— Кой сте вие?

— Аз съм чужденец. Позволете ми да не го обяснявам. Това е най-малкото опасно.

— За вас? — За мен също. Но на първо място за вас. Нека си остана такъв… странен посетител, задаващ странни въпроси.

— Разбирам — рече тя сериозно.

— Това е необичайно, но разбирам. Навярно защото обичам стари книги. — Какви са надхората? Управници?

— Не. Управлява императрицата. Тя вече не се учудваше на такъв въпрос, издаващ чуждия ми произход. — А надхората?

— Те идват понякога. Купуват рядкости от континента и се учат да ги използват. Нищо не нареждат, на никого не вредят… ако това имате предвид.

— Абсолютно на никого?

— Освен ако някой не се опита да навреди на тях. Те… — Девойката помълча малко.

— Те са различни. Ние не сме им интересни. Изобщо, те са по-скоро добри. Могат да излекуват всяка болест… баба ми е разказвала — някога е започнала епидемия и те са донесли лекарства. Могат да дават добри съвети, но не живеят тук. Струва ми се, че просто не им е интересно.