Белова - Страница 65

— А кой се е опитвал да им навреди? Девойката се поколеба, после каза:

— Ако отидете в планината, ще намерите чифлика на господин Дитриш. Той е богат земевладелец, меценат… той подари тази сграда на града. Мисля, че по-добре да попитате него.

— Той не обича надхората, така ли?

— Той обича знанията. Ще ви разкаже повече. Ако му харесате, разбира се. Но вие ще му харесате.

— Благодаря — казах тихо.

— Много ми помогнахте. Девойката кимна и отговори точно както очаквах.

— Това ми е работата. Ще се върнете ли пак?

— Не знам — отговорих честно.

— Не знам.

— Бих искала… да ви покажа някои книги.

— Не знам — повторих аз.

— Това не зависи от мен. Най-лошото в изостаналите светове не е тоалетната във вид на гърне под леглото, свещта вместо лампа и отварата от лечебни билки вместо хапчета. Най-лошото е скоростта на придвижване. Цивилизацията е свила нашата Земя първо до осемдесет дни около света, а после и до осемдесет часа (да бъдем реалисти и да не вземаме под внимание свръхзвуковите изтребители, космическите кораби и останалите немасови транспортни средства). Но самата възможност да се пренесеш за десет часа от Москва някъде в Токио, ако се сравни с влаковете, корабите и колите, е немислимо чудо. Дори ако не се броят околосветските и останалите далечни пътешествия. Представяте ли си колко е отнемало по-рано обикновеното отиване на семейството до вила някъде на стотина километра от Москва? А ако не е било с влак, а с каруца?

Точно това имам предвид. Така че можем да ругаем колите за отровните газове, да се ужасяваме от задръстванията, но сме избавени от множество проблеми, които не можем дори да си представим. Макар че всъщност на мен ми провървя. Не видях в града никакви признаци за транспорт под наем — нито във вид на карета, нито във вид на рикши. Просто нищо! Дори лични каруци се срещаха рядко, видях само няколко леки двуколки. Имаше каруци с впрегнати ниски волове, виждаха се хора, невъзмутимо яздещи магарета и мулета. Но дори това беше по-скоро изключение от правилото. Почти всички разчитаха на собствените си крака. Аз също тръгнах пеша, след като дъждът спря, но облаците правеха приятна сянка. За час прекосих целия град и се озовах на път, водещ нагоре, към чифлика на земевладелеца Дитриш. И тук решимостта ми незабавно да се срещна с любителя на знания се разколеба. Гледах извънградския път, издигащ се към планината, към полускрития в облаците небостъргач. Струва ли си така… изведнъж? Без да обядвам? Без поне да си отспя в наетата за седмица стая? А ако отново завали порой? А ако облаците се разпръснат и слънцето запече? Дали да не поговоря с още някой, да разузная, да се екипирам… Мога да пообщувам още с библиотекарката, добро момиче… Не на място, а може би съвсем на място си спомних, че Котя три пъти беше имал приятелки библиотекарки и по неговите думи всички те бяха романтични натури, страстни и влюбчиви. Навярно съседството с книгите се отразява така…

— Надалеч ли сте тръгнали? Поскърцващата бричка, идваща от града, се беше приближила някак удивително незабележимо. Думата „бричка“ беше много подходяща — в каретата имаше нещо украинско или полско: плетен покрив, закриващ наполовина купето, някаква европейска провинциалност… А и застаряващият колар — якичък, червендалест, мустакат — би изглеждал на място в Източна Европа. Наистина, носеше сив протрит сюртук, синя риза със затворена яка, широчки кафяви панталони и съвсем неподхождащи на такива дрехи лачени черни обувки, но как ли не се обличат хората в селски местности.

— В планината. При господин Дитриш — казах аз.

— А! — кимна коларят без учудване.

— Тогава сядайте, ще ви откарам. Колебах се съвсем кратко. Изведнъж разбрах, че скованите от дърво колела са покрити с шини от синтетичен каучук, които се произвеждат в работилницата на дядо Хо в южната част на града. Че коларят се казва Андре, но сходството с френското име е случайно, а пълното му име е Андреас. Че е женен отдавна, но няма свои деца и това го натъжава, обаче е възпитал приемната си дъщеря като родна. Че ще пътуваме до чифлика два часа и седем минути. Че няма да вали, но слънцето ще си остане зад облаците. Че мислено Андре кълне изпитата в града прокиснала бира, че в стомаха му кипи и по пътя на два пъти ще му се наложи да бяга в храстите. И че наистина много му се иска да ме откара, защото сутрин обича да пътува към града сам, возейки мандарини и грозде, а по обратния път му е по-весело със спътник — да побъбри и поклюкари, което прави с голяма охота…

— Благодаря — казах аз, качвайки се в бричката.

— Мандарини ли возихте?

— А, да — съгласи се Андре.

— Добре ги разпродадох. Той се потупа по издутия джоб, без изобщо да се притеснява, че се хвали пред непознат на безлюден път.

— Това е чудесно — казах аз. Усещането за всезнание вече изчезваше. Бях направил своя избор. Правилен или не — това беше друг въпрос.

— Искаш ли цигара?

— Благодаря. — Искрено се зарадвах. В пакета ми беше останала само една цигара, а и не исках да рискувам да пуша „Дънхил“ пред местните. Впрочем коларят също не пушеше селски тютюн. От джоба на сюртука му се появи картонена кутия, а от нея — две цигари.

— О! — казах аз. — Гадости не пушим! — отговори гордо коларят. Известно време пътувахме мълчаливо. Ниският кротък кон търпеливо теглеше бричката по пътя. Наоколо бяха поля — в момента пусти, или бяха събрали реколтата, или не я очакваха скоро. Пушехме. Цигарите се оказаха силни, даже леко ми се завъртя главата. Когато бричката минаваше покрай открояващо се могъщо дърво, което сякаш примамваше да седнеш под него и да си починеш, коларят се изплю и направи жест, сякаш изсипва нещо през лявото си рамо. Против уроки?