Белова - Страница 67

— А вие не сте ли я виждали? — Не. Веднъж стоях дълго и гледах, но това е положението. Разправят, че е красива, една такава… — Той неопределено махна с ръце. — Само че не всички могат да я видят. — А ако се отиде да се погледне в планината?

— Не бива да се ходи там — отговори рязко Андре.

— Всички знаят това. Който е отишъл там, не се е върнал.

— Защо? Кое му е опасното?

— Кой знае… — Андре отново стана флегматичен.

— Зверове, пропасти. В планините е опасно.

— Опасно е, но все някой трябва да се е върнал. Какви са тези зверове, от които няма спасение? Коларят сви рамене и каза:

— Може… може да ги е убил железният човек.

— Железният човек?

— А, ти значи не си тукашен?

— Аха. Андре кимна.

— От изток?

— Аха.

— Значи е вярно това, дето го разправят, че вие там сякаш живеете на друг остров… Броди тук един такъв в планините. Двойно по-висок от човек. От желязо. Чупи дърветата в движение. Добре, че никога не слиза долу. — Отдавна ли броди?

— Открай време. — Андре ми подхвърли юздата.

— Пфу, като заговориш за разни страсти, коремът ми почва да се бунтува… Той се втурна в храстите, разкопчавайки колана си в движение, а аз объркано се вторачих в планината. Железен човек? Робот? Изобщо не очаквах да срещна тук нещо подобно! Функционалите не използват техника! Особено такава… научнофантастична. Живи къщи, портали… даже някакви силови полета — в това вярвам. Но в робот, в механичен охранител — не. Приказки, слухове, страхотии…

— Веднъж и аз го видях. — Андре се връщаше от храстите поразвеселен.

— Бях малък, е, не съвсем, но немирник. С приятели отидохме да берем плодове в гората. Е… качихме се по-нависоко, отколкото ни беше разрешено. Намерих малинак. Стоя, бера, повече слагам в устата, отколкото в кошницата. И изведнъж — грохот, някой върви през гората. Застивам на място като стълб. И през дърветата се мярка… нещо като човек, но по-високо. Два пъти. — Той се замисли.

— Не, не два пъти, един път и половина. Все пак тогава бях хлапе, пък и не бях много едър. От желязо, целият лъщи. И очите му едни такива стъклени… — Той безпомощно разпери ръце. — Като на водно конче. Вярваш ли ми?

— Вярвам — рекох тихо.

— Ако очите му са като на водно конче, вярвам. Фасетъчно зрение, доста разумно… — Ти си лекар, по-добре знаеш — кимна Андре.

— Благодаря ти, че не ми се смееш. Не ми повярваха особено. Тоест вярват в железния човек, но на мен не ми повярваха. Наложиха ме с каиша и ми казаха да не ходя където не трябва. Не познавам никой друг, който го е виждал. Тези, които безразсъдно са отишли в планината, сигурно са го видели преди смъртта си. А мен, после си го помислих, не ме докосна, защото все пак бях дете. Децата са много ценни… Кулата — да, някои я виждат. Веднъж казах на господин Дитриш, че всичко това са глупости. Той се засмя, макар и никак да не му беше весело, и каза, че кулата я има. Той самият я вижда, само че не може да я покаже на никого.

— Гледай ти! — Само това успях да кажа. Все пак, изглежда, бях взел правилно решение. Независимо дали ще ме изслуша, независимо дали ще ми повярва, или ще ме изгони — Дитриш е един от малцината тук, който наистина може да ми повярва. Да ми повярва и да ми помогне.

17

Винаги сме склонни да подценяваме връстниците си. Да, с тях се чувстваме най-добре, слушаме една и съща музика, четем едни и същи книги, работим (поне в началото) на едни и същи длъжности — в словосъчетанията „млад инженер“, „млад лекар“ или „млад системен администратор“ съществителното все пак е прилагателно. Но ние не очакваме от тях някакви велики дела. По-лесно ни е да се смирим с мъдростта на старците, с опита на зрелите хора или дори с гениалността на някое дете. Но нашият връстник — как би могъл той да извърши нещо значително, как може да се ползва с по-голямо уважение и любов, отколкото ние самите?

Та това е Коля, Петка, Серьожа. Ние с него сме се били в детската градина, хулиганствали сме в училище, прекъсвали сме в университета. Познавам му и кътните зъби, доста е задръстен, добро момче, но не е способен на чудеса… Какво? Способен ли е? Наистина? Научните му статии се публикуват в целия свят, канят го в Харвард да чете лекции? Не може да бъде… преподавателите ни винаги му даваха мен за пример… Навярно цялата работа е именно в това. Когато видиш свой връстник, който се ползва с всеобщо уважение, възниква… е, дори не завист. Нещо като объркване и съмнение. И неволно си мислиш — а дали не си могъл ти да се окажеш на неговото място? Чифликът на господин Дитриш, по-точно на рода Дитриш, създаваше впечатление за истинско семейно гнездо — старо, но здраво, уютно навсякъде, до последното кътче, толкова сляло се с околната местност, че изглеждаше по-естествено от планините, горите и лозята. Може би за това трябваше да се благодари на архитекта, а може би — на времето. Всъщност времето е най-добрият архитект. То е способно да превърне дори унила сграда в перла на градския ансамбъл. Навремето парижани са устройвали демонстрации против Айфеловата кула, а сега без нея Париж все едно го няма… Поканиха ме да вляза или да изчакам в беседката отпред, като ми съобщиха, че Дитриш всеки момент ще се върне от езда. Скромно избрах беседката, което впрочем не попречи на слугата да ми донесе зелен чай и тънки цигари. Обнадеждаващо гостоприемство. Седях в обвитата от зеленина беседка, гледах спокойния пейзаж наоколо, но вниманието ми все се насочваше към кулата. Сега тя беше съвсем близо. Можех да я разгледам в подробности и стигнах до извода, че първата хрумнала ми аналогия — с извито ветрило — е много удачна. Представете си, че от единна основа са построили от стъкло и стомана трийсетина тънки и високи небостъргача, по някакво чудо успяващи да се задържат в наклонено положение. После леко преместете небостъргачите така, че да се надвесят един над друг. Представихте ли си го? Сега да добавим размерите. Височината на „плочките на ветрилото“ трябва да е триста метра. Широчината — двайсет. Дълбочината — пет метра, може би малко повече. И цялата тази футуристична, абсолютно нелепа за планината конструкция е надвиснала над старинното каменно здание. Със сигурност от време на време нейната сянка падаше и върху къщата, и върху двора около нея. Но никой не забелязваше това. Бях успял да изпуша до средата цигарата, която се оказа много по-вкусна от онези на Андре, когато на виещия се сред лозята път се показа конник. По някакъв начин младият земевладелец вече беше узнал за появата ми — връчи на един слуга юздата при самата беседка и тръгна право към мен. Бял костюм за езда, високи бели обувки от мека кожа — изглеждаше точно както в представите ми би трябвало да изглежда богат и уважаван земевладелец, отправил се да разглежда владенията си. Изправих се срещу него. Дитриш беше мой връстник и малко приличаше на мен. Само че явно беше по-здрав физически, крехкостта на градските жители му беше спестена (е, да, опитай цял живот да ходиш пеша и да яздиш кон на чист въздух — дали ще имаш излишни тлъстини или бледа подпухналост на физиономията). Отгоре на всичко, макар че си приличахме, Дитриш беше по-красив. Признах си го абсолютно честно и обективно. При това беше красив не със сладникава юношеска красота, ценена от застаряващите жени („красавец!“), и не с бруталността на градския мачо, ценена от младите девойки („истински мъж!“), а с някаква обща правилност на лицето и на фигурата. Общо взето, жените би трябвало да се влюбват в него, а мъжете — да го уважават. Хрумна ми горчивата мисъл, че виждам нещо като подобрено копие на самия себе си.