Белова - Страница 68

К оглавлению

— Добър ден. — Той ми подаде ръка леко и усмихвайки се дружелюбно.

— Отдавна ли ме чакате?

— Не, отскоро.

— Стиснах ръката му и признах, че и ръкостискането беше приятно.

— Благодаря. Почерпиха ме чай и цигари. Радвам се да ви видя, господин Дитриш.

— Ал — каза Дитриш.

— Просто Ал. Струва ми се, че сме връстници.

— О, да — казах аз.

— Тогава аз съм Кирил. — Кирил.

— Той сякаш повъртя името с езика си, опитвайки го на вкус.

— Кирил. Много красиво и необичайно. Да влезем в къщата, или… Погледнах кулата и казах:

— Може би да поговорим тук?

— Аха — каза Дитриш полугласно.

— Вие също… Нека да бъде тук. Той седна срещу мен и махна с ръка на слугата, който ми беше донесъл чай и от този момент стоеше наблизо. Слугата се прибра в къщата.

— Аз също ще пийна чай — каза Дитриш.

— Виждате ли я?

— Кулата ли? Да.

— Каква е тя? Усмихнах се. Да, наистина си приличахме.

— Висока двеста метра. Като усукано ветрило от стъкло и стомана.

— Аз също я описвам така — усмихна се Дитриш.

— Описвах я, докато не осъзнах, че е безполезно. Откъде сте, Кириле? Избор ли е това, или не? Вслушах се в себе си. Не, нищо не усещах… Никакви способности. Значи нямах особен избор. Погледнах Дитриш в очите.

— От друг свят.

— О! — каза Дитриш.

— О! Той дори стана и се разходи нервно из беседката. Появи се слугата, носеше още една чаша и чайник в поднос. Дитриш го освободи с кимане.

— Не ви учудих — казах аз.

— Вие? Дали сте ме учудили? Вие ме поразихте, Кириле! Вие… не, аз си го мислех, но… Изведнъж разбрах, че този красив, умен, богат, абсолютно самодостатъчен момък наистина е смаян до дъното на душата си. И веднага ми олекна.

— Струваше ми се, че щом виждате тази кула, сте се срещали и с функционалите.

— С кои?

— С надхората.

— Те никога не са твърдели, че са от друг свят. По принцип не говорят нищо за себе си. Мислех, че на някой от континентите се е запазил по-цивилизован анклав…

— Вие даже знаете, че континентите са много — казах аз с удоволствие.

— Може би и думата „история“ ви е позната? — Позната ми е. — Той изхъмка и седна. — Но само думата. Ние нямаме история. Тя е табу… знаете ли тази дума?

— Да.

— Ами при нас е върхът на неприличието да се разсъждава за онова, което е било по-рано.

— Клетата девойка — казах аз.

— Не знаех…

— Каква девойка?

— В библиотеката. Разпитвах я за историята на вашия свят. Тя ме насочи към вас.

— А… знам за кого говорите.

— Лицето му веднага се стопли.

— Да, подходящ човек сте попитали. Диана е малко перната, като мен. Тя също иска да знае какво е било, преди светът да загине.

— Но нали има хора, които посещават континентите… търсят там разни вещи.

— Има. Двама-трима отчаяни капитани. Но тях ги интересува само печалбата. А вие навярно се интересувате от нещо повече.

— Да.

— А бихте ли ми разказали? — В гласа му се прокраднаха умолителни нотки.

— Бих могъл — отвърнах.

— Ами… съществуват много светове, подобни на Земята. Всъщност всички те са Земята. Само че навсякъде е различна.

— Така…

— Дитриш ме погледна благоговейно.

— Тези светове… са някак разделени в пространството. И според мен не само в пространството, но и във времето. В някои от тях живеят хора. На други няма цивилизация.

— Това е възможна теория — каза важно Дитриш.

— Размишлявал съм на такива теми.

— За съжаление не е теория. Бил съм в няколко свята. А и самият аз съм от друг свят. Струва ми се, че моят свят е вашето минало.

— Почакайте! — махна с ръка Дитриш.

— Това вече е пълна глупост. Чел съм развлекателни книги, в които героите пътуват във времето. Това е занимателна игра на ума. Но дори там авторите признават, че това е невъзможно. Пътешествията ще доведат до парадокси. Ако вие наистина сте от нашето минало, то когато се върнете обратно, ще промените настоящето си, а следователно и нашето бъдеще. Значи нашето бъдеще няма да се случи и вие няма да можете да дойдете в него.

— А ако времето се разклонява? — казах аз.

— Ако всяко пътешествие създава ново разклонение на бъдещето? Дай… дайте за по-лесно…

— Дай за по-лесно да минем на „ти“.

— Добре. Нека да си представим, че съм видял вашето бъдеще, върнал съм се назад и нашето бъдеще е станало друго. Но и вашето е останало.

— Все пак ми се струва, че това ще създаде някакви парадокси. — Дитриш се намръщи.

— Не, не съм готов да приема това. Сигурен ли си, че си от нашето минало?

— Във всеки случай от свят, който много прилича на вашето минало — примирих се аз.

— Да, не съм сигурен. Аз самият се опитвам да разбера кое как е. Добре, нека за по-лесно да смятаме, че всички светове се намират на различен етап на развитие. В едни светове историята е тръгнала по един път, в други — по друг. Тук по-бързо, а там — по-бавно. Готов ли си да приемеш такава версия?

— Готов съм — съгласи се Дитриш.

— Значи надхората…

— Обикновено ги наричат „функционали“ — въздъхнах аз.

— Те в много отношения приличат на хората, но всеки си има някаква специалност — професия, която владее до съвършенство, на равнище, недостъпно за обикновените хора. Само не бързай да завиждаш. Повечето функционали са ограничени. Те не могат да се справят много добре с всичко останало, това първо. И са приковани, образно казано, към помещението, в което е заключена професията им. Бръснарят — към бръснарницата, лекарят — към болницата… — Пекарят — към пекарната. Да, това е неприятно.