— Добър ден. — Той ми подаде ръка леко и усмихвайки се дружелюбно.
— Отдавна ли ме чакате?
— Не, отскоро.
— Стиснах ръката му и признах, че и ръкостискането беше приятно.
— Благодаря. Почерпиха ме чай и цигари. Радвам се да ви видя, господин Дитриш.
— Ал — каза Дитриш.
— Просто Ал. Струва ми се, че сме връстници.
— О, да — казах аз.
— Тогава аз съм Кирил. — Кирил.
— Той сякаш повъртя името с езика си, опитвайки го на вкус.
— Кирил. Много красиво и необичайно. Да влезем в къщата, или… Погледнах кулата и казах:
— Може би да поговорим тук?
— Аха — каза Дитриш полугласно.
— Вие също… Нека да бъде тук. Той седна срещу мен и махна с ръка на слугата, който ми беше донесъл чай и от този момент стоеше наблизо. Слугата се прибра в къщата.
— Аз също ще пийна чай — каза Дитриш.
— Виждате ли я?
— Кулата ли? Да.
— Каква е тя? Усмихнах се. Да, наистина си приличахме.
— Висока двеста метра. Като усукано ветрило от стъкло и стомана.
— Аз също я описвам така — усмихна се Дитриш.
— Описвах я, докато не осъзнах, че е безполезно. Откъде сте, Кириле? Избор ли е това, или не? Вслушах се в себе си. Не, нищо не усещах… Никакви способности. Значи нямах особен избор. Погледнах Дитриш в очите.
— От друг свят.
— О! — каза Дитриш.
— О! Той дори стана и се разходи нервно из беседката. Появи се слугата, носеше още една чаша и чайник в поднос. Дитриш го освободи с кимане.
— Не ви учудих — казах аз.
— Вие? Дали сте ме учудили? Вие ме поразихте, Кириле! Вие… не, аз си го мислех, но… Изведнъж разбрах, че този красив, умен, богат, абсолютно самодостатъчен момък наистина е смаян до дъното на душата си. И веднага ми олекна.
— Струваше ми се, че щом виждате тази кула, сте се срещали и с функционалите.
— С кои?
— С надхората.
— Те никога не са твърдели, че са от друг свят. По принцип не говорят нищо за себе си. Мислех, че на някой от континентите се е запазил по-цивилизован анклав…
— Вие даже знаете, че континентите са много — казах аз с удоволствие.
— Може би и думата „история“ ви е позната? — Позната ми е. — Той изхъмка и седна. — Но само думата. Ние нямаме история. Тя е табу… знаете ли тази дума?
— Да.
— Ами при нас е върхът на неприличието да се разсъждава за онова, което е било по-рано.
— Клетата девойка — казах аз.
— Не знаех…
— Каква девойка?
— В библиотеката. Разпитвах я за историята на вашия свят. Тя ме насочи към вас.
— А… знам за кого говорите.
— Лицето му веднага се стопли.
— Да, подходящ човек сте попитали. Диана е малко перната, като мен. Тя също иска да знае какво е било, преди светът да загине.
— Но нали има хора, които посещават континентите… търсят там разни вещи.
— Има. Двама-трима отчаяни капитани. Но тях ги интересува само печалбата. А вие навярно се интересувате от нещо повече.
— Да.
— А бихте ли ми разказали? — В гласа му се прокраднаха умолителни нотки.
— Бих могъл — отвърнах.
— Ами… съществуват много светове, подобни на Земята. Всъщност всички те са Земята. Само че навсякъде е различна.
— Така…
— Дитриш ме погледна благоговейно.
— Тези светове… са някак разделени в пространството. И според мен не само в пространството, но и във времето. В някои от тях живеят хора. На други няма цивилизация.
— Това е възможна теория — каза важно Дитриш.
— Размишлявал съм на такива теми.
— За съжаление не е теория. Бил съм в няколко свята. А и самият аз съм от друг свят. Струва ми се, че моят свят е вашето минало.
— Почакайте! — махна с ръка Дитриш.
— Това вече е пълна глупост. Чел съм развлекателни книги, в които героите пътуват във времето. Това е занимателна игра на ума. Но дори там авторите признават, че това е невъзможно. Пътешествията ще доведат до парадокси. Ако вие наистина сте от нашето минало, то когато се върнете обратно, ще промените настоящето си, а следователно и нашето бъдеще. Значи нашето бъдеще няма да се случи и вие няма да можете да дойдете в него.
— А ако времето се разклонява? — казах аз.
— Ако всяко пътешествие създава ново разклонение на бъдещето? Дай… дайте за по-лесно…
— Дай за по-лесно да минем на „ти“.
— Добре. Нека да си представим, че съм видял вашето бъдеще, върнал съм се назад и нашето бъдеще е станало друго. Но и вашето е останало.
— Все пак ми се струва, че това ще създаде някакви парадокси. — Дитриш се намръщи.
— Не, не съм готов да приема това. Сигурен ли си, че си от нашето минало?
— Във всеки случай от свят, който много прилича на вашето минало — примирих се аз.
— Да, не съм сигурен. Аз самият се опитвам да разбера кое как е. Добре, нека за по-лесно да смятаме, че всички светове се намират на различен етап на развитие. В едни светове историята е тръгнала по един път, в други — по друг. Тук по-бързо, а там — по-бавно. Готов ли си да приемеш такава версия?
— Готов съм — съгласи се Дитриш.
— Значи надхората…
— Обикновено ги наричат „функционали“ — въздъхнах аз.
— Те в много отношения приличат на хората, но всеки си има някаква специалност — професия, която владее до съвършенство, на равнище, недостъпно за обикновените хора. Само не бързай да завиждаш. Повечето функционали са ограничени. Те не могат да се справят много добре с всичко останало, това първо. И са приковани, образно казано, към помещението, в което е заключена професията им. Бръснарят — към бръснарницата, лекарят — към болницата… — Пекарят — към пекарната. Да, това е неприятно.