Белова - Страница 69

— Аз бях един от тези функционали. Но имах особена работа, по-интересна от останалите, както ми се струваше. Бях митничар. В моето жилище имаше врати между световете.

— Яко… — Дитриш ме погледна с уважение.

— А… за какво е всичко това?

— Почакай. Ще стигнем и дотам. Над обикновените функционали стоят началници.

— Че как иначе? — изсумтя Дитриш. Реших да не му преча да коментира думите ми, явно така се справяше с вълнението.

— Първо, има полицаи. Но те също са вързани към участъка си. Второ, има акушери. Не, те не израждат, а превръщат един или друг човек във функционал. Когато човек стане функционал, той сякаш изпада от обикновения живот. Забравят го приятелите му, роднините му. Дори обикновените власти в съответния свят го забравят напълно.

— Неприятно.

— Доста. Слушай по-нататък. Във всеки свят съществува и куратор. Той управлява акушерите и полицаите, раздава заповеди — кой в какъв функционал да се превърне. Той има голяма власт и възможности. Но и той не е свободен. Получава заповедите си от свят на име Аркан. Това навярно е най-напредналият в техническо отношение свят. Доколкото разбирам, там функционалите са си в реда на нещата, част от тяхната цивилизация.

— Но и това не е краят? — попита Дитриш.

— Не. Не е краят. Имам основание да смятам, че първите функционали са дошли от вашия свят. Когато той е станал негоден за живот… В голямата си част те са мигрирали в Аркан. Открили са способността да се преместват в пространството и времето и са отишли там. Но не просто са завзели този свят и са започнали да го преправят, както ги устройва. Те се намесват в делата и на другите светове. Направляват развитието им в интересуващата ги посока. Аркан е тяхната база. Вашият свят е родината им. Те… те не се церемонят. Те убиват с лекота, а още по-лесно променят човешките съдби. Обикновените функционали, дори акушерите и кураторите, са само техни слуги, даже по-скоро роби. Мисля, че ненапразно са запазили до наши дни робовладелския строй в един от световете. Това им е интересно.

— Кое?

— Отношенията между робите и господарите.

— Ние не сме роби — каза сериозно Дитриш.

— Не, вие не сте — усмихнах се аз.

— Вероятно по отношение на вашия свят са запазили някакви топли чувства. Впрочем вие също сте забавен експеримент. Цялата планета е необитаема и опасна за живота, само на един безименен остров живее мирна, патриархална, доволна от своето простичко съществуване… — Понякога си мисля, че това е Крит. — Какво? — Търсех в древните книги как може да се нарича нашият остров. Първо мислех, че е Формоза. А после реших, че все пак е Крит. Не знам. Сега го наричаме просто Острова. Помислих, че в това има някаква ирония и същевременно символика. Островът в Средиземно море, някога станал люлка на човешката цивилизация, сега служеше за неин смъртен одър.

— Това е интересно — казах аз. — Макар че не е толкова важно. Дали е Гренландия, Формоза, Мадагаскар или Крит…

— Важното е, че функционалите произлизат от нашия свят. И че при нас… — той се обърна към кулата — го има ето това.

— Да. Дитриш се замисли.

— Казваш, че си бивш функционал?

— Да. Митничар.

— А какви са отношенията ти с другите функционали?

— Какви да са? — свих рамене.

— Убих някои от тях. Дитрих потрепна и се отдръпна от мен.

— От други бягам, защото искат да ме убият. Така че, макар и интересен, аз съм и опасен гост.

— Ти… — Той се поколеба.

— Умееш ли нещо? Такова, което не го умеят обикновените хора?

— Да. Понякога. От време на време успявам да отворя проходи между световете. Един мой приятел, той е куратор в моя свят, смята, че е станал някакъв малък срив. Имаше момент, когато с него влязохме в схватка. Но моите способности, кой знае защо, не са изчезнали докрай. Успях да му окажа съпротива. Сега и двамата сме леко непълноценни. Някой от нас трябва да стане куратор на Земята. Другият, вероятно, трябва да загине. Това е единият вариант.

— А другият?

— Ако успеем да отървем нашия свят от влиянието на функционалите от Аркан и ги убедим или накараме да ни оставят на мира, може да оцелеем и двамата. И навярно даже да използваме способностите си за свои цели.

— Интересно… — каза Дитриш замислено.

— Ох. Извинявай. Аз някак… абстрактно разглеждам всичко.

— Няма проблем. Помълчахме.

— И какво искаш да направиш? Сигурно вече имаш някакъв план, след като си дошъл при нас? — Планът се появи, когато видях тази щуротия в планината… — Щуротия? А, разбрах…

— Искам да попадна там.

— И?

— Не знам — разперих ръце.

— По-нататък не знам. Дори не съм наясно какво е това. Може би е единственото в цялата вселена устройство, което позволява на функционалите да пътешестват от свят в свят и изобщо твори техните чудеса. И ако се разруши…

— Тоест ти ще заседнеш в нашия свят. За това някак не бях помислил. Дитриш говореше напълно сериозно и аз неволно си се представих заседнал на този остров — завинаги. Ох… От друга страна, какво се получава — готов съм да умра, ритам срещу ръжена, а се боя да остана тук?

— Е, ще те помоля за протекция… работа в местната библиотека. Ще се занимавам с история.

— Хубаво нещо — съгласи се Дитриш.

— Работата не е много… Усмихнахме се едновременно.

— Може би тази чудесия не означава нищо — казах аз.

— Може да е паметник. Или музей. Или почивен дом. Може и да няма вход. Но искам да опитам. И се нуждая от помощ.

— Никой освен мен няма да ти помогне — отговори веднага Дитриш.