Белова - Страница 72

— Дитриш винаги са се женили за умни жени, но от обикновени семейства. И некрасиви.

— Онази девойка в библиотеката е красива — рекох небрежно. Дитриш се изчерви.

— Пиеш ли вино?

— Че как! Той отвори бутилката и разля в чашите тъмно червено вино. Промърмори:

— Красива е… И е от богато семейство. Роднина е на управляващата династия.

— Затова пък е умна. Поне едно от условията е изпълнено.

— Глупак си ти, макар и от друг свят — промърмори Дитриш. Изведнъж у мен се появи усещането, че се познаваме от много години, и отговорих с лекота:

— Ти самият си глупак. Ти си където трябва, вярно е. И твоите подвизи съвсем не са в това да катериш планините, нарамил пушка. Още повече, че надхората не са ти направили нищо лошо… Ти си тежиш на мястото, хората те уважават. Правилно. Тогава прави това, което трябва да се прави. Отглеждай си портокалите, построй някой завод, изобрети нещо. Вие тук имате с какво да се занимавате. Организирай експедиция. Не набег на континента, за да ограбваш руините. А по-нататък. Съставете нормална карта. Може би не сте сами в този свят. Дори и всички континенти да са загинали, островите са много. Поне най-накрая ще узнаеш къде живеете… в Гренландия или Япония. Стори ми се, че очите на Дитриш започнаха да искрят. Нима това, което предложих, никога не му беше хрумвало?

— В открито море е опасно — каза той. — Само отчаян човек ще се впусне не към брега, а към нищото. — При нас е имало такива отчаяни хора, не вярвам, че при вас са се свършили. Намери капитан Ван Тао. Той е много отчаян и според мен се нуждае от пари. А аз взех, че му свих петнайсет марки — добавих в пристъп на откровеност.

— Дори повече, ако броя и дребните. Дитриш се усмихна.

— Ще му ги върна и ще го попитам колко е отчаян.

— И се ожени — добавих.

— Не разстройвай народа. Че в библиотеката ходят всякакви, знаеш ли…

— Там ходят само сополиви деца и стари пръдльовци — изсумтя Дитриш. — Е, децата може и да пораснат…

— Защо не престанеш, а? — възмути се Дитриш.

— Държиш се като баща ми!

— Че какво? Ако съм от миналото, в известен смисъл съм ти прародител. Мога и да те покомандвам. Колкото и да бе странно, Дитриш се зае да обмисли сериозно този аргумент. Изглежда, наистина уважаваше предците си.

— Само ако теорията ти е вярна — каза той след дълъг размисъл.

— Така че няма нужда да се правиш… на по-голям брат. По-добре разкажи за себе си. За своя свят. — Какво интересно има в него? — попитах. — Работех като продавач. Като оставим настрана красивите думи — точно продавач. Продавах компютърни железа.

— А какво е това?

Дълго му обяснявах какво е компютър. Постепенно се увлякох до такава степен, че даже накратко изложих достойнствата и недостатъците на „Виста“ в сравнение с ХР и изказах своята гледна точка по повод вечното противопоставяне между „Интел“ и _AMD_.

— И ти наричаш това безинтересно? — попита изумено Дитриш.

— А ти искаше ли да станеш точно продавач на компютри?

— Не, какви ги говориш… Та кой мечтае да стане продавач…

— У нас мнозина.

— Манталитетът ви е друг… Аз учех в авиационен институт. Аерокосмически факултет. Глупост, разбира се, детска мечта. В детството си всички мечтаят да се наядат със сладолед, да станат летци или космонавти…

— А какво е това космонавт? За летците съм чел. Наложи се да му разкажа и това. За свое учудване се увлякох още повече. Виж ти, три години без да уча и уж всичко бях забравил, но се оказа, че някъде в паметта всичко се пази. Беше ми хем приятно, хем леко болезнено да си спомням — като да мисля за любимата девойка, с която сме се разделили по взаимно съгласие, но сме оставили нещо недоизказано… — И твърдиш, че вашият свят не е интересен? — възкликна Дитриш.

— Вие сте летели до Луната и сте искали да летите до Марс. У вас е възможно да се прекоси целият свят за ден! А ти ми разправяш, че било безинтересно!

— Навярно сме свикнали. На нас всичко това ни се струва обичайно.

— Ама че глупаци! — каза Дитриш.

— Компютри, самолети, ракети. Луната. Той поклати глава и си наля още вино. Хубаво вино, със сигурност от собственото му грозде, съхранява се някъде в мазетата, в огромни бъчви…

— Вече е късно — рече Дитриш със съжаление.

— Бих си говорил цяла нощ с теб. Но ти утре ще тръгнеш към кулата, нали?

— Да.

— Тогава трябва да се наспиш. Все пак той имаше много силно развито чувство за отговорност.

— Добре.

— Допих виното.

— Благодаря… за автомата и изобщо.

— Утре ще те изпратя донякъде — каза виновно Дитриш и добави искрено:

— Само ако знаеше колко искам да ида с теб до кулата! Утрото се оказа отвратително. Когато се събудих, чух как зад прозорците барабани дъжд. Всъщност е чудесно да се будиш по такъв начин — ако е събота или неделя сутринта и не се налага да ходиш никъде, можеш да се потъркаляш малко, ту заспивайки, ту събуждайки се, после да пуснеш телевизора и докато слушаш някакво глупаво дърдорене, да си приготвиш закуската, гледайки в мокрото стъкло, по което се спускат едри капки, и да посъчувстваш на хората, бързащи по улицата под куполите на чадърите. Но на мен ми предстоеше друго. Надигнах се, дръпнах пердето и погледнах през прозореца. Сиви облаци лежаха като мокър шал върху склоновете на планината, навън нямаше жива душа, а на перваза на прозореца се мокреха два настръхнали гълъба. Кулата не се виждаше, сякаш изобщо я няма в природата. Добрият пълководец не би изкарал в такова време войниците си под куршумите. Много жалко, че аз съм и пълководец, и войник в едно. Слязох на долния етаж и намерих Дитриш в трапезарията. Сякаш не си беше тръгвал оттам. Впрочем може и точно така да беше — на масата стоеше още една празна бутилка вино, а пепелникът на масичката за пушене беше пълен с угарки.