Белова - Страница 73

— Добро утро — поздрави ме Дитриш. Видът му наистина беше като на недоспал.

— Времето е гадно. — Забелязах — казах аз. Появи се един слуга и започна да слага масата. Пресен сок, чай, хляб, сирене, салам. Нямаше топла храна за закуска; всъщност вълнението така или иначе потискаше апетита ми.

— Може би да отложим за утре? — попита Дитриш.

— Ще се подготвим по-добре. Мога да разпитам хората в имението, току-виж някой се съгласи да дойде с теб.

— Тях ги е страх от робота. Железния човек.

— Та това са измишльотини — отговори навъсено Дитриш.

— Няма нищо такова.

— В нашия свят имаше. Несъвършени, разбира се, но имаше. Движеща се машина от желязо, управлявана от компютър.

— И може да ходи на крака?

— Ами… като че ли са правили такива.

— Слуховете са вече на петдесет години! За толкова време всяка машина ще се счупи… дори и да е имало нещо. Свих рамене, намазах си филия, сложих отгоре парче сирене и парче салам.

— Може би да наредя да донесат супа? — попита Дитриш.

— Или месо?

— Не, това е достатъчно.

— Мислех си какво още можеш да вземеш със себе си. Ето ти въже. — Дитриш кимна към масата между нас.

— То, разбира се, не е толкова тънко и удобно, като онова на надхората. Но също е здраво. Ето и ловджийски нож. Засмях се.

— Вечно имам проблеми с ножовете. Една жена, функционал, все ми подаряваше изковани от нея ножове.

— Функционал-ковач?

— Не, митничар. Ковачеството й е хоби. Навярно иска да докаже, че и сама умее нещо. Та тя ми подарява ножове, а аз все ги губя. Нито веднъж не влязоха в действие.

— Ако ще, изгуби и този — лесно се съгласи Дитриш.

— Само не ходи в планината без нож. Ето и кибритени клечки…

— Аз си имам.

— Ще са ти от полза. Карта. През нощта я нарисувах. Не е точна, разбира се, но ще ти помогне да се ориентираш. Свещи. Лечебен мехлем, много добър. Ако паднеш или се удариш… само не трябва да се маже на открита рана, че ще пари. Комплект шперцове. Веднъж хванахме крадец, наложихме го както трябва и му взехме принадлежностите… Засмях се.

— Дитриш… Та аз не умея да работя с шперцове. Не съм крадец. А и едва ли там има механични ключалки. По-скоро нещо електронно.

— Е, кой знае… Не са тежки. Ето и още. Отново понечих да се засмея, но погледнах към Дитриш и се сдържах.

— Хубав чадър — казах.

— Глупаво е да се ходи в планината с чадър — рече Дитриш смутено.

— Разбирам. Но в началото пътят е доста равен. Защо да се мокриш напразно? А после ще го изхвърлиш, за да не ти пречи. Когато излязохме от чифлика, никой не ни съпровождаше. Навярно Дитриш беше наредил така. Дъждът беше понамалял — продължаваше да капе нещо от небето, но беше по-скоро ръмене.

— Това е стар път — обясняваше Дитриш, докато вървяхме покрай портокаловите градини.

— Тук още събират реколтата. А ето след този завой не ходи никой. Диви дървета, плодовете са малко… а и не ги събират.

— Защо? Щом никой не вижда кулата?

— Историите за железния човек. А и почвата тук е една… тежка почва. Камениста. Достигнахме до обрасла с трева и храсти морена, стоварила се някога от планината. Едва забележима просека заобикаляше морената и нататък наистина ставаше съвсем непроходимо.

— И тук те оставям — каза Дитриш. Спряхме се.

— Благодаря ти — казах искрено. — Благодаря. Много ми провървя, че реших да намина през теб.

— Късмет, Кириле. Жалко, че си от друг свят. Често става така — поопознаваш някого и изведнъж разбираш, че бихте могли да се сприятелите. Че той може да ти стане приятел, може би дори най-добрият. Но животът ви праща в различни посоки, а само в детските книжки приятелите си остават приятели напук на всичко.

— Иска ми се да вярвам, че наистина може да съм твой предшественик — казах аз.

— Ненапразно малко си приличаме.

— Нямам нищо против. В нашия род не см имали герои, всички сме били упорити труженици.

— Дитриш се усмихна неловко.

— А това е много по-важно.

— Пази се.

— Той ми стисна здраво ръката, обърна се и тръгна в обратна посока. Все пак беше роден лидер. Защото лидерът не е онзи, който язди най-отпред. Лидерът насочва всеки в правилната посока. И умее навреме да остава сам. Постоях малко, нелепо стискайки над себе си големия пъстър чадър. Но Дитриш вървеше, без да се обръща, все по-бързо и по-бързо. И аз също тръгнах напред. Всеки трябва да прави това, което е длъжен да прави. Всеки трябва да се грижи за своята градина. И не съм виновен аз, че в моята жужат оловни пчели. Чадърът всъщност ми помага доста дълго. По някое време заваля по-силно и застанах под едно дърво, прикривайки се и с чадъра. Когато пороят отслабна и отново започна да ръми, продължих нататък. После склонът стана по-стръмен, бодливи храсти се вкопчваха в краката ми и аз осъзнах, че чадърът окончателно се е превърнал в бреме. Спрях. Точно в този момент духна вятър и изтръгна чадъра от ръцете ми. Хвърлих го нагоре, към пръснатата във въздуха водна прах. Той се завъртя и полетя като огромна черно-бяла пеперуда. Лети! Мини над чифлика на Ал Дитриш, спусни се от планината върху тихия град, намери девойката от библиотеката, изскочила на улицата без чадър, и се спусни в ръцете й. Нека тя по някакъв белег узнае чий е този чадър и да си избере ден, в който да отиде до чифлика в планината, за да го върне на стопанина му. Усмихнах се. Виж ти… каква романтика ми се въртеше в главата. Изглежда, днес щеше да бъде горещо. Продължих да вървя, без да се оглеждам и без да обременявам мислите си с нищо. Катерех се, вървях по някакви пътечки, прокарани или от животни, или от стекла се откъм планината вода. За моя радост дъждът окончателно спря. Може би защото вече вървях сред заседналите на склона облаци, в гъста сива мъгла. Беше тихо, звуците наоколо заглъхваха, даже един изплъзнал се изпод крака ми камък се понесе надолу почти безшумно. Нищо, изкачването не беше страшно, склонът в по-голямата си част се състоеше от тераси. Щях да се изкача. И в този момент чух приближаващ се звук. Тежка металическа походка. Кънтящи по камъните крачки. Вцепених се. Андре не ме беше излъгал! Всичко беше като в кошмарен сън, сякаш вече бях изпадал в такава ситуация, сякаш си спомнях, че съм я преживявал, но бях забравил какво точно се е случило. През мъглата към мен се приближаваше крачещ метален кошмар. Обърнах се и хукнах да бягам. И, разбира се, веднага се подхлъзнах. Краката ми политнаха и аз паднах, като ударих дясното си коляно. Прониза ме болка. Запълзях по склона, одирайки брадичката си в камъните; впивах пръсти в почвата, но и не намирах опора. И с потрепване почувствах как краката ми отиват в пустотата, как под мен се разтваря бездна. В последния миг все пак се задържах. Раздирайки пръстите си до кръв, се вкопчих в каменистата повърхност. И със зъби бях готов да се вкопча, стига да имаше какво да захапя! Колко е пропастта под мен? Половин метър? Или половин километър? Честно казано, като се започне от петия метър, разликата щеше да е само в това колко дълго ще звучи последният ми вик. А крачките продължаваха да се приближават! Аз, висящ до кръста над пропастта, внимателно се опитвах да изпълзя назад. Но нямаше за какво да се хвана. Крачките стихнаха. Рискувах бавно да вдигна глава. Над мен стоеше робот. Съвсем истински, като онези в детските анимационни филми. Висок поне колкото човек и половина. Метално бъчвоподобно туловище, гладко, сиво и неугледно. Краката — дебели и също метални, при това сякаш гофрирани, свободно прегъващи се, без никакви стави. Широки стъпала, карикатурно човешки, като че ли даже с отбелязани пръсти. Ръцете — точно като краката, само че по-тънки и с по-явни пръсти, събрани в конус. И глава, отново подобна на човешката; вместо уста — тъмна матова пластина, вместо нос — малък издатък с две отвърстия, огромни фасетъчни, слабо светещи очи. Почувствах как ръцете ми отмаляват. Може би да разтворя пръсти? Току-виж отдолу са само един-два метра? Или полегат склон, по който мога да се търколя? Роботът стоеше неподвижно и ме гледаше.