Белова - Страница 74


К оглавлению

74

— Ей, здрасти! — казах аз.

— Здрасти-здрасти! Трите, какви бяха, закони на роботиката! Азимов ги е измислил, знаеш ли? Нашият човек Азимов от Смоленск! Роботът не бива да причинява вреда на човека и да допуска да му бъде причинена вреда… И още — да се подчинява… И да пази себе си…

— Много своеобразна логика — рече роботът тихо. Гласът му беше напълно човешки, жив. Устата му, естествено, не помръдваше. Още по-силно ми се прииска да разперя пръсти. — Обичаш ли вицовете? — попитах, вече без да осъзнавам какви ги дрънкам. — Събуждат се едни алпинисти, защото приятелят им се мята в палатката и крещи: „Свий пръста! Свий пръста!“. Будят го, питат какво се е случило. А той казва: „Сънувах, че снежен човек е пъхнал пръст в задника ми и ме държи над пропастта… а аз му викам: „Свий пръста!“.“ — Предлагаш ми да постъпя като снежния човек от тази история? — попита роботът. Дали ми се стори, или в гласа на железния дръвник наистина имаше ирония?

— Просто ме измъкни! — изкрещях аз. — Измъкни ме или ме бутни, но не стой като стълб. Ще падна! Дори не разбрах как стана всичко, съзнанието ми не го регистрира. С немислима бързина роботът протегна ръце, хвана ме под коленете и ме издърпа пред себе си. За секунда се замятах в металическите му лапи, които ме държаха здраво, но и внимателно. После ме обърнаха и ме сложиха на твърда земя. Роботът отново стоеше неподвижно. Изрече със спокоен глас:

— Не можеше да паднеш, контролирах ситуацията.

 — Значи ти… ми се подчиняваш?

— Намерих какво да попитам.

— Откъде такъв извод? — поинтересува се роботът.

— Казвам, че не бих допуснал твоето падане. Ти си ми необходим.

— Т-така ли? — За пръв път в живота си започнах да заеквам.

— А аз, вероятно, съм нужен на теб. Струва ми се вероятно интересите ни в много отношения да съвпадат. Металният палец се протегна към мен и докосна автомата.

— Това е оръжие — признах аз.

— Знам. Препоръчвам ти да не хабиш напразно патрони в опит да ме повредиш. Защитен съм от оръжия от такъв вид.

— Не съм и възнамерявал…

— Махнах с ръка. Каква полза да обяснявам? При вида на тази оказала се толкова бърза машина ставаше ясно, че против нея бих имал същата полза от автомата, каквато и от тирбушон.

— Добре. Роботът отново неуловимо бързо промени позата си — седна. Камъните под металното туловище изскърцаха.

 — Питай — нареди роботът.

— Знам, че хората не могат да действат, преди да зададат куп ненужни въпроси. — И ти ще отговориш? — попитах аз.

— Зависи от въпросите. С логиката му всичко беше наред. Жалко, че създателите му не бяха чели Азимов.

— Ти си робот.

— Робот съм. Не ми ли личи? Определено имаше чувство за хумор! И това някак си успокояваше. Погледнах към пропастта и преглътнах. Дъното не се виждаше. Побързах да се отдалеча и седнах срещу робота. Свалих автомата и го оставих настрани, повече за свое удобство, отколкото за да демонстрирам миролюбивост. — Местен ли си? От жителите на този свят ли си създаден?

— Не и не.

— От хора ли си създаден?

— Да.

— Имаш ли чувство за хумор? — попитах неочаквано.

— Откъде да го имаме ние, железните пънове? — отговори роботът жалостиво.

— В кой свят са те създали?

— Коя класификация знаеш?

— На функционалите… Световете от Веригата.

— Тогава името нищо няма да ти говори. Функционалите не включват света ни в класификацията си. — Защо? Не им е известен?

— Получиха твърде болезнен отпор при опита си да проникнат там.

— Това родният свят на функционалите ли е?

— Да.

— Кулата, която е зад гърба ти, от функционалите ли е създадена?

— Тя не е зад гърба ми. Да, от тях.

— Ти охраняваш ли я?

— Нима така ти изглежда?

— Да я унищожиш ли искаш?

— Да я изследвам. Може би и да я унищожа. В зависимост от предназначението й.

— Изглежда, се сдобих със съюзник — казах аз.

— Отдавна ли си тук?

— Шейсет и две години, четири месеца и три дни.

— Фантастично! — възкликнах.

— Като нов си! — За съжаление не е така. Повреден съм и останах сам, а отначало бяхме трима. След два месеца и шест дни източниците ми на енергия ще се изтощят окончателно, а аз ще престана да функционирам. — Той помълча малко.

— Макар и да не обичам думата „функционирам“.

— Разбирам. Ще ми разкажеш ли за своя свят?

— Не. Тази информация няма никакво значение за теб. Ние не представляваме опасност за теб и изобщо за обикновените хора. Нашият начин на живот ще ти се стори странен, а вероятно и отблъскващ. Това може да попречи на сътрудничеството ни.

— Но при вас има хора? Обикновени хора, нали? Те нали не са поробени от машините?

— Има. Не са поробени. Сега би трябвало да последва смях, но моите възможности за звукоподражание са ограничени. Опитах да се смея, но това плаши хората.

— Че как… — подскочих аз.

— Хората биха се уплашили дори ако изпееш песничката за ковача… Ти си един такъв… много едър и железен. Макар че все пак много приличаш на човек!

— Създаден съм от титан и течна керамика — каза роботът.

— Но съзнанието ми е копирано от човешкото.

— Да се побъркаш! — признах си аз.

— Дори не знам какво още да попитам!

— Много е хубаво, че умееш да слагаш точка на разпитите. Сега е мой ред да задавам въпроси, съгласен ли си? — Хайде. От робота прииждаше топлина — мека, почти жива. И мъглата наоколо сякаш се разпръсваше, а аз почувствах, че дрехите ми започват да изсъхват.

— Как се казваш?

— Кирил. Аз не попитах за твоето име, извинявай…

74