Белова - Страница 75

К оглавлению

— Няма значение. Наричай ме „роботе“. От кой свят си?

— Земята. Функционалите я наричат Демос.

— Така и предполагах — каза роботът със задоволство.

— Почти не си шокиран и знаеш думата „робот“. Може да си дошъл само от технически развит свят. Как се озова тук?

— Аз съм бивш функционал. Митничар.

— Няма бивши. Дори и да си прекъснал връзка с функцията си, изменената вероятност в теб си остава.

— Изменената вероятност?

— Мой ред е да задавам въпроси — напомни ми роботът. — Да, изменена вероятност. Преобърнато време. Локален хроноклазъм. Неосъществена реалност. Междувременна флуктуация. Това е от областта на квантовата физика.

— Никога не съм чувал такова нещо — промърморих с тона на специалист по квантова физика.

— От нашата квантова физика. Това е нещото, което функционалите правят с хората, за да ги превърнат в себеподобни. Прекъсват връзката им с реалността и придават на съществуването им вероятностен оттенък… Както и да е. Нямаш достатъчно познание, за да възприемеш теорията, а и аз не я познавам достатъчно дълбоко. И така, ти си бивш функционал. Защо си прекъснал функцията? По принцип съществуването на функционала е достатъчно приятно. Любов? Погледнах в меко светещите фасетъчни очи и си напомних, че това чудовище в известна степен беше човек. — Да. — Обичайна история, доколкото ми е известно. — Роботът докосна меко рамото ми.

— С течение на времето функционалите губят способността си да обичат… и винаги недооценяват силата на това чувство. Напълно ли си се лишил от способности?

— Не. Те се появяват понякога. Струва ми се, че в случаите, в които съм изправен пред сериозен избор. — Правилно. Ти не си се върнал напълно в своята реалност, Кириле. Продължаваш да бъдеш смущение в хода на времето. Песъчинка в океана, носена от вълните.

— Ти си бил и поет…

— Бях. Това не е важно. Да отмъстиш ли искаш?

— Искам да закрия Земята за функционалите. По същия начин, по който сте се закрили вие или Твърд. — Ние сме го направили по различни начини. Твърд води война. Ние сме се изолирали на равнище тънките структури на пространството. Никой никога няма да успее да проникне в нашия свят и ние никога няма да съумеем да излезем навън. В гласа на робота имаше тъга.

— Съчувствам ви.

— Благодаря. Няма значение. Аз не съм съвсем човек и не изпитвам истинска мъка по родината си, но ми е неприятно онова, което стана по време на нахлуването. Човекът, чието съзнание лежи в основата на моето, загина от ръцете на функционалите. Искам да нанеса на функционалите вреда, която да им попречи да сторят отново подобно нещо.

— Желанията ни съвпадат — промърморих аз.

— Само че аз бих искал и да се върна вкъщи… — Длъжен съм да те предупредя, че шансовете за това са пренебрежително малки.

— Знам.

— В такъв случай сме съюзници.

19

Съюзник — в тази дума винаги има елемент на временност. Съюзниците от Втората световна война благополучно са се изпокарали веднага след приключването й, а и по време на самата война вече са се готвели за бъдещото противопоставяне. Съветският съюз се е разпаднал и сега отношенията между бившите съюзни републики са много по-лоши, отколкото отношенията им с някогашните им врагове. Така е и в обикновения човешки живот — често ли употребяваме думата „съюзник“? Приятел, другар, единомишленик — никакъв проблем. Но в думата „съюзник“ сякаш е заложено бъдещо разцепление. Съюзникът не е приятел. Просто с него имаме общи интереси. В някаква определена сфера и за определен период от време. Ох, напразно са наричали Съветския съюз „съюз“! Заложили са лингвистична мина за бъдещето. А си е струвало поне да се поинтересуват откъде се е взела думата „съюзник“! Преди повече от две хиляди години са наричали така подчинените на Рим области на Италия, които са били длъжни да помагат във всичко на Рим, но самите те не са имали никакви права… Потрепнах, съобразявайки, че разсъждавам по тема, за която по-рано не съм имал никаква представа. Способностите на функционал се бяха проявили. Значи правех избор. Онази част от мен, която, ако се вярва на робота, нямаше никакво отношение към човешката плът и кръв, моята „изменена вероятност“, се беше събудила и любезно ми предлагаше достъп до енциклопедични познания. Не се колебах дълго.

— Добре. Съюзници сме.

— Нуждая се от човешка помощ. — Роботът се изправи.

— Входът на зданието се отваря само за хора. Както виждаш, не пасвам много на определението за човек. Наложи ми се да чакам появата на хора, за да се опитам да вляза в сградата.

— Хей! — Аз също скочих.

— Значи вече си се опитвал?

— Да. Понякога тук се появяват хора. Авантюристи, търсачи на приключения, търсачи на съкровища. Когато ми се е удавало да ги задържа, съм отговарял на въпросите им и съм им предлагал съвместен поход до кулата.

— И много такива ли е имало? — Шейсет и двама души. Съвпадението с броя години, които съм прекарал тук, е случайно. Понякога хора не се появяваха по три-четири години. Най-голямото прекъсване беше преди твоето идване — девет години.

— Забележително. Какво питаха те и какво им отговаряше ти?

— Те задаваха други въпроси: има ли в зданието съкровища, имаме ли шансове да влезем там и да излезем обратно. Отговарях, че има съкровище, шансове — също.

— И всички ли се съгласяваха? — Те нямаха избор. Обяснявах им, че не мога да допусна широко изтичане на информацията за мен. Длъжни бяха да дойдат с мен или веднага щяха да загинат. Те предпочитаха да дойдат.