Белова - Страница 76

К оглавлению

— И загиваха ли?

— Да.

— Просто чудесно!

— Вторачих се в безразличните стъклени очи.

— Ти не си добър робот, нали?

— Аз си имам цел. Ти винаги ли си добър?

— Но аз…

— Замълчах. Какво? Че съм човек? Ами и пред мен е човек в метално тяло. Той не е обвързан с никакви закони, свободен е в постъпките си.

— Те идваха тук, знаейки, че рискуват и могат да загинат. Търсеха приключения и съкровища. Получиха си приключенията и имаха шанс да се сдобият със съкровищата. Всичко е честно.

— И на мен ли би дал този избор?

— Ако беше отказал, разбира се. Но ти нали не отказа? Ти сам искаш да отидеш там. Нима не е така? Логиката е хубаво нещо. Макар и подло.

— Защо загинаха те? — Не знам точно. На входа на зданието има контролен център. Той пуска хората и ги подлага на някакво изпитание. Аз контролирам ситуацията само частично. Някои издържат повече. Други биват унищожени веднага. Тъй като ти си функционал…

— Бивш! — все пак не издържах аз. Роботът помълча и търпеливо повтори:

— Няма бивши. Ти си функционал и имаш значително по-големи шансове да преминеш. Оценявам шансовете ти като едно към три. — Благодаря, утеши ме… А как успя да ги прецениш?

— Просто така ми хрумна. Не издържах и се разкикотих. Умираща, но отмъстителна метална буца с чувство за хумор и с напъни да се шегува! Великолепен съюзник. Точно такъв ми трябва!

— Олекна ли ти? — попита роботът, след като търпеливо изчака да спра да се смея.

— Да, малко ме поотпусна… — Вдигнах автомата от земята.

— Много ходене ли има дотам?

— Пет минути. Ти почти стигна до зданието.

— Можеш ли да ми кажеш нещо умно? Как да мина през този контролен център?

— Не. Дори не знам дали си струва да лъжеш, или трябва да говориш истината.

— Значи ще ми задават въпроси?

— Вероятно. Вероятно тази сграда притежава собствен разум.

— Ти ме смайваш! И ние стоим тук и обсъждаме всичко това? А ако ни чува? — Предполагам, че това няма никакво значение.

— Ами да тръгваме — рекох рязко.

— Стига сме дрънкали.

— Ако преминеш, трябва да дадеш заповед да пропуснат и мен — каза роботът.

— А да допуснем, че не дам такава заповед? Тогава какво?

— Тогава ще остана навън — каза тъжно роботът.

— Когато срокът на съществуването ми изтече, ще отида при онази пропаст, тя най-добре отговаря на целите ми, и ще се хвърля долу. Неразумно е да се оставя на открито нещо, на което могат да се натъкнат туземците. Освен това не искам тялото ми да бъде разглобено от местните майстори. Остава ми единствено да вярвам на теб.

— Да вървим — казах аз. — Следвай ме. Беше лесно да вървя след робота. Каквато и сила и ловкост да се криеха в металното му тяло, той беше по-едър и по-тежък от мен. Беше принуден да избира широки и сигурни пътеки.

— Тук има ли зверчета? Кой знае защо, роботът не отговори веднага.

— Да. Тук живееха вълци, но си отидоха. На другия склон живее семейство лисици. Обичам да ги наблюдавам.

— Не ги ли е страх от теб?

— Свикнали са. Аз се движа, но не мириша на човек. Изведнъж си представих как тази карикатурна машина сяда до някоя лисича дупка и застива. Часове, дни… Роботът е неподвижен. Очите му светят матово. Лисиците престават да се боят и започват спокойно да минават покрай него. Старият мъдър лисан, главата на семейството, пръв се доближава до него и се изпикава върху металното стъпало, обявявайки робота за безобиден детайл от обстановката. Роботът не помръдва. Напролет децата си устройват игри около потъналите в почвата крака. Роботът е неподвижен. Само очите му, по които текат капки дъжд, слабо блещукат в нощта…

— Не ти е било много весело тук.

— Войната никога не е весело занимание.

— А какво бяха онези двамата? Твои приятели?

— Роботи.

— Също… на основата на човешко съзнание?

— Да. На основата на съзнанията на моите деца, убити от функционалите. Не рискувах да го разпитвам повече. След няколко минути в мъглата започна да се очертава небостъргачът. Отначало почувствах студ — сякаш нещо огромно и тежко беше заслонило от мен невидимото в облаците слънце и бе надвиснало като безучастна мълчалива грамада. Роботът забави крачка. Отдолу кулата на небостъргача беше свързана от нещо като общ стилобат — извита като дъга основа с размера и формата на сградата на Главния щаб на Дворцовия площад в Санкт Петербург. Насред дъгата, там, където в зданието на Главния щаб е разположена арка, тук имаше прозрачна врата. Беше голяма, през нея можеше да мине камион, но се губеше на фона на сградата. Разбира се, зданието не беше построено от камък, сивият му градивен материал можеше да е бетон, а можеше и да няма никакво название в моя свят. Прозорците в стилобата бяха на височина десет метра от земята. Погледнах нагоре и видях в мъглата извитите венчелистчета на кулите. Сега стояхме право в центъра на гигантската тръба, пронизваща облаците. Стори ми се, че тук, като в окото на тайфун, се вижда чисто небе.

— Входът е пред теб — каза роботът.

— Аз не мога да се приближа, без да рискувам да бъда унищожен.

— Аха…

— Ще се приближиш до стъклената врата. Тя ще се отвори и ти ще влезеш. Ще ти зададат някакви въпроси. За съжаление не мога да получа информация за тях по нито един от достъпните ми начини — ще бъдеш с гръб към мен, а тези врати не вибрират от звуковите колебания.

— Жалко.

— Извадих пакета с цигарите. Земните вече бяха свършили, но аз го бях натъпкал с местни.

— Успокой се — каза меко роботът.

— Отпусни се. Ти си вече в печеливша позиция, в теб я има същността на функционал и зданието трябва да почувства това. Ти го видя веднага, а онези, които водех, трябваше да се вглеждат няколко минути, дори когато бяха застанали тук, за да възприемат заобикалящата ги реалност. Мисля, че имаш шансове.