Белова - Страница 77

— Благодаря. — Дръпнах дълбоко няколко пъти от цигарата.

— Колко радостно.

— Не си струва да стреляш. Мисля, че можеш да си останеш с автомата, но той няма да причини вреда на зданието. И да не забравиш да ме пуснеш. — Не се бой, железен — промърморих аз. — Всичко е наред. Той замълча. Аз си дръпнах още веднъж, хвърлих цигарата и тръгнах към вратата. Сградата, естествено, действаше потискащо. Земните небостъргачи, дори най-високите, все пак са заобиколени от други здания. Египетските пирамиди, макар и построени в пустинята, са солидни, те са плът от плътта на земята. А това съоръжение на върха на планината беше напълно неуместно. Така някое момче, като си играе, строи кула от кубове на най-неподходящото място и казва: „Тя ще стои тук!“. Стъклените врати бяха абсолютно прозрачни и чисти. Зад тях видях доста голямо фоайе с меко светещи панели на тавана. Насред фоайето имаше висока до гърдите ми рецепция. Струваше ми се, че ей сега зад нея ще се появи дружелюбен портиер и ще попита: „Резервирали ли сте място при нас?“. Да, резервирал съм. От момента, в който вече не можех да вляза в собствения си апартамент. Когато ме налая кучето ми. Когато паспортът ми се разпадна в ръцете ми, а баща ми не позна гласа ми. Имам право да вляза през тази врата. Да вляза — и да направя всичко, което сметна за необходимо! Когато до вратата оставаха само две-три крачки, стъклото сякаш беше прорязано от пукнатина. Двете крила плавно се плъзнаха встрани. Ох, колко примитивно, можеше просто да изчезне или да се стече на пода, или да се разтвори като диафрагмата на фотоапарат. Вместо това — плъзгащи се врати. Купе на влак…

Преглътнах и пристъпих във фоайето. Беше тихо и топло. Въздухът леко трепереше, работеше невидима вентилация. Неволно шарех с поглед в търсене на предишни посетители. Кого очаквах да видя? Разложени тела, скелети? Разбира се, нямаше нищо. Направих още крачка. Крилата тихо се събраха зад гърба ми. — Елате на рецепцията. Гласът беше тих, вежлив, но, за разлика от гласа на робота, съвсем безжизнен. Безполов и учтив. Така би трябвало да говорят пералните и прахосмукачките. — Идвам — кой знае защо отговорих аз и тръгнах напред. Рецепцията беше или от светъл камък, или от пластмаса, имитираща камък. Гладка, равна, никакви бутони, изобщо — никакви детайли.

— Положете длан върху рецепцията. Подчиних се.

— Назовете вашия свят. — Земя. По-точно, Земя-2. Демос.

— Правилно. Назовете вашата функция.

— Митничар. Пауза. И отново все така спокойно: — Неправилно. Връзката ви с функцията е прекъсната. Вие вече не сте функционал.

— Не мога да престана да съм функционал — отговорих бързо.

— Аз си оставам изменена вероятност. Кратка пауза.

— Правилно. Назовете вашата функция. Той какво, подигравали ми се? Погледнах нагоре, откъдето се носеше гласът. Не, не приличаше нито на шега, нито на двусмисленост. Това наистина беше машина без никакъв намек за човешки чувства.

— Аз съм функционал, който не знае каква му е функцията. Дълга пауза.

— Правилно. Цел на посещението?

— Изучаване на зданието.

— Правилно. Продължителност на посещението?

— Неопределена — отговорих аз, като се стараех да попадна в тона му.

— Правилно. Нима всичко беше толкова просто? Трябва само да си функционал — и те пускат?

— Обосновка? Помълчах и отговорих:

— Оценка на целесъобразността на разрушаването на зданието.

— Правилно. Тишина. Чаках, пристъпвайки от крак на крак. А някъде в недрата на зданието онази негова част, която умееше да взема решения, формулираше въпросите.

— Имате ли възможност да разрушите зданието?

— Не.

— Правилно. Очаквах още въпроси, но те не последваха. Затова пък повърхността на рецепцията между ръцете ми се отвори. Навън започна да се подава гъвкав маркуч с мундщук накрая. Дръпнах се, но ръцете ми сякаш бяха залепени за рецепцията.

— Отворете уста и притиснете зъби към мундщука.

— Какво е това? — извиках аз в неволна паника.

— Дезинфектираща сонда — безстрастно поясни гласът.

— Стандартна процедура, не е опасна за функционали.

— А за хора? — Води до смърт след промеждутък от време между трийсет секунди и шест часа и дванайсет минути. Обърнах глава, избягвайки поклащащия се маркуч.

— Отказвате ли да се подложите на дезинфекция? Сивият сплескан мундщук на маркуча замря пред лицето ми. Изведнъж видях върху него едва забележими вдлъбнатини. От стиснати от нетърпима болка зъби? Не можех да се изтръгна. Ръцете ми бяха като залепени. Но дори и да се измъкнех, къде щях се дяна? — Повторен въпрос. Отказвате ли да се подложите на дезинфекция? Интересно, това стандартна процедура по отсяване на „нефункционали“ ли е? Или начин да се наказват самозванци? Или машината пита без никакъв зъл умисъл? Като нефункционал ще умра. Способностите ми на функционал се задействат само…

— Имам ли избор? — изкрещях аз.

— Да. Имате право да откажете.

— Питам повторно! — закрещях.

— Имам ли избор и важни ли са последствията от моя избор за съдбата ми? Разбираш ли ме, електронна глупачко? И в този момент разбрах, че не съм прав. Усетих как разсеяните в стените на зданието нервни възли избухнаха от прилив на енергия, оценявайки въпроса ми и опитвайки се да разберат скрития му смисъл. Каква електроника, какви течни оптиконевронни схеми има универсалният робот Карк-Е от Земя-46, въплътил в себе си личността на поета депривист Анатол Ларс! Това не беше нито компютър, нито автомат, нито робот, нито личност — това, което живееше в зданията на функционалите, което поддържаше силите на прикованите към тях хора, което добиваше енергия от нищото и превръщаше информацията в енергия. Изменението на свръхтънките структури на материята, промяната на спина на електрона от една втора в единица или нула, което водеше до изменение на съществуването на електрона в нашата реалност от вероятно към невъзможно или недопустимо. Елементарните частици на материята се превръщаха в елементи на чудовищна по своята сложност схема, взаимодействайки си някъде отвъд границата на реалния свят, там, където цари принципът на неопределеността на Хайзенберг, разширен и подобрен от континуума на Иманиши… Застенах, чувствайки как изобилието от информация, раждаща се от енергията, възникваща от нищото, шурти в мозъка ми. Бях поискал твърде много. Не можех, не знаех, не разбирах това, което услужливо беше разгърнала пред мен справочната система на функционалите. Ако имах малко повече сили, малко повече опит, щях да се обърна към нея осъзнато. И да попитам например как могат да се победят функционалите. Но нямах сили за това.