Белова - Страница 78

— Да, имаш избор, последствията от който са важни.

— Дезинфектирай! — извиках аз, захапвайки мундщука. Така е по-лесно. По-добре отровна гадост, шуртяща в устата, отколкото мъждукащата между реалността и небитието нервна мрежа на зданието, отколкото опитите да разбера онова, което не съм способен да разбера. Нека ме натъпчат с отрова, а не с информация… Ааааа! Бих закрещял, ако можех. Но мундщукът се впиваше в устата ми и дори не можех да отдръпна глава. В устните ми се изливаше непоносима разяждаща горещина, в гърлото ми плисна гъста лепкава каша. Дърпах се, почувствал, че гълтам или алкали, или киселина — всичките ми вкусови рецептори побесняха и закрещяха едно и също: „Отрова!“. С конвулсивни движения маркучът вля в мен не по-малко от половин литър течност, после падна и се прибра в рецепцията. Едновременно с това се освободиха и ръцете ми. Строполих се на колене и разтърсих глава, опитвайки се да повърна отровата. Стомахът ми се разтърси от спазми, но лепкавата гадост не желаеше да напуска организма ми. Чувствах как изгаря хранопровода и стомаха ми, прониква в кръвта, убива сърцето и черния дроб… Човек не би оцелял. Или ще загине след секунда от нетърпима болка или от инфаркт, или ще умре от разлагане след няколко часа. Аз съм отчасти човек, отчасти жива машина, както търпеливо чакащия отвън робот Анатол Ларс. Тялото ми е било превърнато в същата такава неустойчива система, балансираща между реалностите, както и митническата ми кула, както и зданието ветрило. То е способно на много. И да регенерира загубен крайник, и да изхвърли отрова, и да изтърпи огън. То е способно на всичко, защото в безкрайния океан на времето, в разгънатото ветрило на реалността има всичко, което човек може да си представи — нови тела, неотровни отрови, регенериращи организми, хора, пиещи киселина на закуска, и хора, дъвчещи стъкло за десерт; в това вероятностно море ловят куршуми с голи ръце, а при докосването на палеца с показалеца от ноктите изригват мълнии; в тези безбройни светове, от които функционалите са се докоснали само до едно крайче, е възможно немислимото и невъзможно — възможното. Какво чудно има в това, че изгорените клетки на тялото ми започват да се възстановяват? Какво странно има, че парещата отрова се превръща във вода при съприкосновение със слюнката? А може би всичко е различно. И по-сложно, и по-просто едновременно. Всички тези милиарди светове са едновременно един и същи свят. Всички тези милиарди Кирил Максимовци са всъщност един и същ Кирил Максимов. И не може да се направи нищо на някой от тях, докато той е част от общност — убитите ми клетки се възстановяват просто защото на другата теглилка са милиарди, милиарди здрави, живи, с нищо неотровени Кириловци. Капка отрова ще се разтвори във водата на океана по същия начин, по който изпарила се капка океанска вода бива заменена от съседната й. Не могат да ме убият, без да убият всички нас едновременно, без да унищожат всички светове, без да разтърсят Вселената из основи… За един кратък миг разбрах, че няма нищо невъзможно. Че всички правила на играта, зададени в нашите светове, всички аксиоми — „огънят гори, небето е синьо, а водата — мокра“ — не са нищо повече от случайност. Небето е звънко. Огънят е тежък. Водата е грапава. Всичко е възможно. Изплюх гъста синьо-розова слюнка. Избърсах устните си. Ама че гадост…

— Вода? — прозвуча безучастният глас. На рецепцията се появи чаша с вода. Най-обикновена. Станах и я пресуших на един дъх.

— Още вода?

— Благодаря, няма нужда — казах аз пресипнало.

— Щом цяла чаша не може да ми помогне да се избавя от този отвратителен вкус… В гърлото ми още пареше, но болката ме напускаше. Отново преставах да съм функционал, но бях оцелял. Успях.

— Мога ли да вляза?

— Вие сте функционал. Имате право да влезете в музея. Пазителят е уведомен.

— Музей? Какъв пазител? — попитах аз. Но не последва отговор.

— Ей… — Обърнах се към вратата.

— С мен има робот. Той трябва да влезе!

— Роботът може да влезе. Приближих се към вратата, тя се разтвори послушно, сякаш беше врата на някакъв хипермаркет. Размахах ръце. Роботът се размърда и мигновено, както не умеят живите същества, премина от неподвижност към бяг. Тежките удари на краката му тресяха земята. Отдръпнах се и масивната металическа буца прелетя покрай мен, забави ход, бавно се обърна, оглеждайки се.

— Пуснаха ни, Анатол.

— Откъде знаеш името ми?

— Наложи се да стана функционал, за да премина. Митничарите се свързват с база данни. Това е много, много хубава база данни.

— Отдавна не са ме наричали с това име.

— Сякаш сметнал разговора за приключен, роботът се извърна, заобиколи рецепцията и тръгна покрай стената.

— По-добре ме наричай „роботе“.

— Добре. Знам къде се намираме. Това е музей. Роботът не отговори. Завърши движението си, спирайки при стената срещу вратата.

— Ела. Тук има скрита врата, би трябвало да се отвори пред теб. Приближих се. И стената се отвори точно по същия начин, разделяйки се на две крила. Роботът веднага се хвърли през отвора, сякаш очаквайки, че могат да го спрат. Аз влязох след него. У мен се появи усещането, че отвътре целият силобат е празен. Една кутия без прегради и етажи, от която израстват кулите пластини. Постоях, погледнах надясно, наляво. Роботът тръгна надясно, а аз от инат — наляво. Широкичък коридор. Таванът — на петнайсет метра над главата. Равни сиви стени, по тавана — светлинни панели, разхвърляни в сложна шарка. По пода — правоъгълни платформи с размери около три на пет метра, разположени на равни разстояния една от друга. По краищата си платформите са оградени от перила. Асансьори? Май да. Таванът над тях изглежда цял, но това нищо не значи. Лесно се вижда, че всяка кула си има свой асансьор. Приближих се до най-близката платформа. Стената зад нея се оказа не равна, а покрита с плитки барелефи. Църкви, катедрали, коленичили хора, горящи клади, стада от някакви чудовища, носещи се подир хората.