Белова - Страница 79

— Твърд — казах аз уверено. Чу се тропот, роботът се връщаше. Спря до мен и рече:

— Всяка кула си има свой транспортен възел. На мен механизмите не ми се подчиняват.

— И къде искаш да отидеш? Това е музей, чуваш ли? Всяка кула е един от световете. Искаш ли да се запознаеш с живота в градовете държави на Вероз? Или те интересува животинският свят на Резервата? — Ела с мен. Тръгнах. Това не беше нито по-добро, нито по-лошо, отколкото да продължа екскурзията си в друга посока или да остана на място. Изминахме целия коридор до края, до последната лява платформа. Роботът се спря. — Тук няма пиктограми и рисунки. Това може да е служебно помещение. Свих рамене. В душата ми имаше някаква опустошеност. Музей…

— Нека да опитаме. Качихме се на платформата. Нищо не стана.

— Дай команда — предложи роботът. — На самия връх, бързо — послушно казах аз. Няколко секунди не стана нищо. После таванът над нас се разтвори, откривайки тясна, колкото платформата, асансьорна шахта. Тя се извиваше, следвайки наклона на кулата.

— Може би тук нещо… — започна роботът. В следващия миг платформата се понесе нагоре. Нямаше никакви въжета, платформата просто се издигаше все по-нагоре и по-нагоре — толкова бързо, че краката ми започваха да омекват. Въздухът ме притисна като преса в раменете — все по-тежка и по-тежка, не можех да я удържа… Приседнах, вкопчих се в перилото. Бившият поет депривист стоеше неподвижно и ако металическото му лице можеше да изразява емоции, бих го нарекъл тържествуващо.

20

От киното знаем, че решителната битка винаги се извършва сред съответстващи на случая декори. Фродо хвърля пръстена в гърлото на вулкан, а не го разтапя с горелка на технически напредналите джуджета. Люк Скайуокър вкарва торпедо в изпускателната тръба на Звездата на смъртта, а не прерязва най-важния кабел в реакторния отсек. Терминаторът встъпва в последен бой сред движещата се машинария на завод, а не се бие със съперника си в кокошарник. А между другото, представете си само колко интересно би изглеждало това! Възбудено кудкудякащи кокошки, изплашен, но изпълнен с готовност да защитава приятелките си петел, пръскащи се под краката на роботите пресни яйца, бягащо в панически страх жълтеникаво пухкаво пиленце… Разбира се, писателите също са допринесли за това. Лев Толстой е убил Ана Каренина под гърмящ влак, вместо да позволи на жената тихо да се отрови с оцет в духа на тогавашните времена. Конан Дойл е изпратил Шерлок Холмс при водопад, а не е организирал последната битка из тихите алеи на Хайд парк. За да опише своята политкоректна история за любовта на алтернативно чуващия и изглеждащия Квазимодо към феминофранцузойката от ромски произход Есмералда, на Виктор Юго му е била необходима катедралата „Парижката Света Богородица“.

Е, хората обичат да използват в творчеството си красивите декори! Само че в живота по принцип не стават такива неща. Хитлер и Сталин не се бият с мечове насред разрушения Райхстаг, космическите кораби не излитат от Червения площад и изобщо събитията, променили лицето на света, се вършат в тихи кабинети от скучни хора с безупречни официални костюми. Ние живеем в скучни времена. И точно заради това толкова обичаме красивите картини. Платформата се носеше между етажите, следвайки всички извивки на небостъргача. Покрай нас прелиташе етаж след етаж. Стъклени вериги, шкафове, наклонени табла… мяркаха се и изчезваха скелети на динозаври, чучело на мамонт, тромав парен локомотив… Музей. Наистина музей. Подходящ декор за нещо весело. Но не и за Най-важната битка. Напразно е блуждаел наоколо роботът с човешко съзнание, напразно се стремих да дойда тук. На мен ми е нужно сърцето на функционалите, а един музей изобщо не е подходящ за ролята на генерален щаб или правителствен дворец. Разбира се, това здание е ценно за тях. Ненапразно се намира в родния им свят. Събиране на уникати и чудесии, съхраняване на чуждата, преправена и изкривена история. Но дори и някак да бъде унищожено — това ще бъде само дребно ухапване за тях. Не намерих Сърцето на мрака. Извинявайте, кардинал Рудолф, не се получи. Много се старах, но…

Натискът на въздуха стана още по-силен. Странно, като че ли не се бяхме ускорявали… Вдигнах глава и видях как таванът стремително се приближава. Асансьорът беше прекосил цялото здание и сега щеше да ни размаже. Нима бях дал неправилна заповед, нима механизмите на зданието се бяха възползвали от думите „на самия връх“ като възможност да ни сплескат? Майчице, какви ги забърк… Таванът се разтвори над нас и платформата започна да забавя движението си. Инерцията ме изхвърли нагоре и ме завъртя над платформата, едва я докосвах с крака, почти плувах във въздуха… Една гъвкава металическа ръка ме хвана здраво за рамото, притисна ме към металическото тяло. Платформата спря.

— Благодаря… Анатол… — промърморих аз, придобил отново опора.

— Още веднъж благодаря. Роботът мълчеше, оглеждайки се. Аз се откъснах от топлото му гладко туловище и последвах примера му. Покрив като покрив. Изглежда, с едва забележим наклон към краищата. Имаше леко ограждение, макар и да липсваше всякакво желание за приближаване до ръба. Впрочем височината беше маскирана от облаците — покривът на зданието се подаваше леко над тях. Странно, нереално усещане… Като на палубата на плаващ в небето кораб. Сивкави кълба на вълните, земя в далечината — видях градчето, в плетеницата от улици се мярна дори библиотеката. Малко встрани — планини, превърнали се в равно като маса плато… там, където вървях, опитвайки се да разбера в какъв свят съм попаднал и какво трябва да направя. Наблизо от облаците се подаваха върховете на другите небостъргачи, съставляващи ветрилото — повече от двайсет допиращи се площадки, повече от двайсет свята. Помислих си колко малко всъщност е това в сравнение с безкрайността. Колко малко е и колко странно е да изразходваш сили и знания, за да покориш още един свят, за да се разбереш с упоритата Твърд или да влезеш в битка с родния свят на Анатол. Защо, защо ли правят всичко това? Да се научат да пътешестват от свят в свят, да покорят пространството и времето — и всичко това за такава глупава, първобитна експанзия… Какво ги движи?